Белова

Оглавление

— Нищо, ще ви разберат, и вие ще разберете всички! Та нали минавате през митница.

— Той се сгуши от порива на вятъра, внезапно вмъкнал се през вратата.

— Е, ще тръгвате ли, или не?

— Тръгвам — казах бързо.

9

Добре е известна фразата: „Изтъркай руснака и ще намериш татарин“. Тя неведнъж е карала чужденците да изпадат в недоумение. Какво всъщност означава? Че руснаците са много мръсни татари? Или тук има някакъв иносказателен смисъл? Но какъв? Самите руснаци, а и татарите, винаги са смятали, че тази фраза подчертава колко силно са се смесили в Русия „езиците и народите“. Тоест не влагат в израза нищо лошо, напротив, гордеят се с този пример на проникнал в пословиците интернационализъм. А всъщност първи са се изказали за изтъркването на руснаците точно чуждестранните гости на Русия, и то в крайно оскърбителен смисъл както за руснаците, така и за татарите — под тънкия пласт цивилизация се крият диваци. За щастие недостатъчно цивилизованите за просветения европейски сарказъм руснаци и татари не са проумели измамата. Започнали са да повтарят фразата с усмивка, с което окончателно убедили света в коварството си. Но ето че се бях оказал в такава странна версия на Русия, в която тази фраза имаше пълно право на съществуване. В мюсюлманска Русия! Впрочем напомних си аз, самата дума „Русия“ тук нямаше никакъв смисъл. Тук Русия я нямаше. Нито пък Англия, Германия, САЩ, Китай… Това беше свят на градове държави, отрязъци от територии, които никога не се обединяват в империи. Функционалите по някакъв начин го задържаха във феодализма, във времена, в които „ние, псковците“ или „аз, казанецът“ означаваха много повече, отколкото „аз, руснакът“ или „аз, татаринът“. Все същите народи обикаляха из Европа и Азия, енергично се съвкупяваха, завоюваха се, асимилираха се взаимно, променяха си името и вярата…

Малцина знаят, че чеченците например някога са били християни, а татарите не са никакви татари, а българи, взели за свое име названието на племе, избито от монголите още по времето на Чингис хан. Историята е вятърничава и весела дама, макар хуморът й да е в голяма степен черен. Така че смело можех да отхвърля първата и най-булевардна асоциация „попаднал съм в Русия, където на власт са ислямистите“. Бях попаднал в град Орисултан, съществуващ на мястото на Москва в света на име Вероз. Там на мястото на Стокхолм е Кимгим, на мястото на Киев — някаква Абабагаламага, а вместо Париж има някакъв си Дир-Бул-Щил. (Сигурно само полският град Шчечин, страховит с названието си за всеки народ, пишещ на латиница, не беше сменил името си.) А руснаци тук нямаше и изобщо не беше имало. Както и немци. И тунгуси, и коряки, и татари, и башкири. Това беше друг свят, само отчасти приличащ на… С тази мисъл излязох от митницата на Николай Цебриков. Огледах се — и изхъмках. От Орисултан митницата изглеждаше като… като гробница? Като мавзолей? Да, по-скоро като мавзолей. Не онзи, комунистическият, с мумията на Ленин, който е на Червения площад, а обикновен източен мавзолей — висок сводест отвор, в който се крие малка врата от резбовано дърво, купол над малка постройка, три на три метра, от бял камък…

— Майко мила — промърморих аз.

— Та… аз съм на гробище! Тайнствените съоръжения наоколо веднага придобиха смисъл. Мавзолеи, гробници. Източно гробище. А какво друго би могло да е то в този град? Интересен човек е Цебриков, щом митницата му е „покълнала“ на гробище… Вървях покрай мавзолеите и се вглеждах в надписите над вратите.

Нова странност — надписите бяха на руски. А и руските имена се срещаха често: „Гроб на Василий, син на Петър. Нека да е щедра милостта на Аллах над него! В името на Бога, милостивия, милосърдния! Всяка душа ще вкуси смъртта, после ще се върнете при нас!“ Или: „Хей, привърженици на истинската вяра! Бъдете единни! Тогава ни чака благоденствие! Тук почива Искандер, син на Равил.“ Някои надписи ме хвърляха в недоумение и още веднъж ми напомняха, че не съм на Земята: „Няма друг Тенгри освен Аллах. Мохамед е неговият пророк!“ Повечето надписи бяха украсени с богата резба — цветя, геометрични фигури. Нямаше снимки, но това като че ли не е прието и при мюсюлманите от нашия свят. Много често гробищните надписи приличаха на философски или богословски изречения: „Само с Божията помощ можеш да скъсаш със злото и да станеш достоен човек! Съдете за това по примера на мен, презрения човек!“ А после се натъкнах на мъничък мавзолей (вратичката му, изглежда, беше сложена само проформа), надписът над него ме накара да потрепна: „Аз съм в рая, хурия ме ласкае. Но безутешен съм и плача, тя не ми е майка, тя не ми е майка. Идва ангел, дава ми играчка. Но безутешен съм и плача, той не ми е татко, зная.“ Цялата екзотика, цялата странност и далечност на този свят изведнъж изгубиха всякакво значение. Стоях пред детския гроб и в каквото и да вярваха родителите на детето — в Христос, Аллах, Тангра или теорията за еволюцията на Дарвин — тяхната мъка беше съвсем обичайна и истинска. Настръхнах, и то съвсем не от вятъра. Обхванах раменете си с ръце и постоях, загледан в чуждия гроб в чуждия свят. Само че светът някак веднага беше престанал да е чужд. Превърнал се беше от лъскава картичка, от експеримент на арканските естествоизпитатели в жива вселена — защото само в живата вселена хората умират.

— Не бива да плачеш — казах полугласно на чуждия гроб. И отминах нататък по каменната пътечка между мавзолеите, без повече да поглеждам надписите. Интересно, функционалите имат ли деца? Изведнъж сериозно се замислих за това. Само невъзможността за свободно придвижване ли е отплатата за способностите на функционала? Само синджирът ли е окова?