Белова

Оглавление

— Сега разбрах какво е имал предвид Цебриков, като каза, че „минавам през митница“. Значи в Орисултан може би не говорят на руски?

— Благодаря. Нещо се обърках…

— Хайде, хайде, баща на смелостта! — Андрей ме побутна към вратата.

— Не се туткай, неудобно е да караш хората да те чакат. Излязох от митницата и вратата зад гърба ми веднага хлопна. Резето тежко се плъзна. Девойките в ивичестата униформа ме гледаха строго. Кучетата игриво въртяха опашки. Марко се усмихваше.

— Здравейте — казах аз. — А тези кучета йоркширски териери ли са?

— Отчасти — кимна Марко.

— Смятате ги за несериозни охранители, нали?

— Ами… ако не броим охраната от мишки… Марко погледна една от девойките.

— Капрал, покажете на госта ни как действат нашите мили пухкави мъници. Девойката кимна. Даде на една от приятелките си своята смешна (разбира се, ако не се смята острият листовиден накрайник) пика. Пристъпи към мен и протегна ръка:

— Дайте якето си, моля. Гласът й беше нежен, тънък. С такъв глас човек се обяснява в любов. Свих рамене и свалих якето си. Тук беше топло. — Много ли ви е ценно? — поинтересува се девойката.

— Не много.

— Това е добре. Девойката разклати якето с ръка — кучето в краката й внимателно следеше всяко движение. После тя нареди:

— Убий! И хвърли якето във въздуха. Кучето сякаш се разпльоска върху паважа, а после литна нагоре. Може би на такъв скок би била способна котка — страшно силна улична котка. Но и това не е много сигурно. Кучето се вкопчи в якето на височина метър и половина, ако не и два. Ръфащата, щракаща със зъби и ръмжаща купчина се стовари на паважа и се затъркаля върху него. Във всички посоки полетяха парчета плат — бях виждал подобно нещо, когато един градинар налетя със стара, раздрънкана косачка върху някаква дрипа. Изминаха десетина секунди и кучето отскочи от якето. Всъщност и най-непридирчивият клошар не би рискувал да нарече дреха тази купчина накъсани на ленти парцали.

— Майко мила! — казах аз. Песът джафна пламенно и изтича при стопанката си. Тя го погали (без да сваля поглед от мен), после извади от клоунските си панталони бучка захар и я даде на кучето.

— Ако не го дръпнем от врага, му прегризва гръбнака за десет-петнайсет секунди — каза Марко.

— Впрочем ако шията е защитена, се съсредоточава върху лицето.

— Ама… как сте го направили… — прошепнах аз. Обичам кучетата. Самият аз имам скай териер, Кашу, в момента е при родителите ми. Разбира се, кучетата не са играчки. В тях, дори и у най-малките, тече кръвта на вълците, и те умеят да се бият — и за себе си, и за стопаните си. Но има кучета-бойци и кучета-ловци, има и кучета-приятели. Боен йоркширски териер — това е същият абсурд като… като монахиня-спецназовец? — Селектирали са ги в манастир в Йорк, където нашите храбри гвардейци се учат да защитават Конклава — каза Марко, поглеждайки ме с любопитство.

— Истинското добро не бива да е беззащитно, нали?

— Вярно е — отвърнах. — Тоест и аз винаги съм мислил така. Но… те са толкова мили…

— Девойките?

— Кученцата… макар че и девойките също… — Съвсем се обърках. — Те са си останали мили. Можете да ги погалите, няма да ви ухапят… без разрешение.

— А девойките? — попитах. Капралът се усмихна и отговори сама:

— За тях не знам. Но не ви съветвам да проверявате. Марко се засмя.

— Да вървим, да вървим, Кириле. Надявам се, че това малко представление не ви е смутило? Нашите приятели няма за какво да се безпокоят. А вие сте ни приятел, нали? — О, да! — казах аз, гледайки кученцето. — Несъмнено!

10

Има хора, които умеят да просят. На първо място това са професионалните просяци — не прегърбените старици, протягащи ръка за подаяние пред някой магазин, а онези, за които просията е професия, които заемат позиция край църкви и гробища, в паркове сред разхождащи се хора и до ресторантите, където подпийналите кавалери няма да пропуснат да направят впечатление на дамата. На второ място, това са родените почитатели на живеенето на чужд гръб. Всички познаваме такива, а понякога и дружим с тях — преписващите в училище („написа ли домашното по алгебра?“), отсъстващите в университета („покрий ме, става ли?“), закъсняващите за работа („кажи на шефа, че съм тук от сутринта“), канещите ни на вилата („ще изкопаем оградата — и шашлик с биричка, нали?“). И ние гнусливо се мръщим, но все пак даваме на първия, ругаем полугласно, но все пак помагаме на втория. В края на краищата винаги можем да се извърнем от просяка или да откажем на прекалено досаждащия приятел. Но има и трета категория професионалисти. Най-ужасната, защото не можем да се скрием от нея. Това са политиците. „Народът е длъжен да подкрепи партията ни!“ „Пенсионерите са длъжни също да затегнат коланите!“ „Миньорите са длъжни да ни разберат!“ „Партньорите са длъжни да отчитат интересите ни!“ „Предприемачите са длъжни да помислят за интересите на държавата!“ И от тези молби никой не успява да се измъкне. Народът поддържа, пенсионерите затягат, партньорите отчитат, предприемачите мислят. Защото тези молби всъщност имат силата на заповед. Това е молбата на ленив просяк с пистолет в ръка. Никога не съм бил просяк, не съм умеел да преписвам и не ми е пукало за политиката. Но сега ми предстоеше да вляза в ролята на молител, при това във всички варианти: и просяк, умоляващ за милостиня, и приятел, жадуващ помощ, и политик, опитващ се да сключи удобно съглашение. Това не е за мен! Абсолютно не е за мен! Но какво да направя?

Единственият ми шанс да се избавя от изостреното внимание на арканците, да отстоявам правото да бъда себе си, беше да уговоря управниците на Твърд да ни помогнат. И не просто да ни помогнат, а да ни помогнат безкористно, без да превръщат нашата Земя, нашия изостанал Демос, в още един свят на „схоластична теокрация“. Защото девойките-гвардейци с пухкавите убийци на каишки никак не се вписваха в разбирането ми за щастливо общество. Не бях ходил в Рим, имах представа за Ватикана само от някакъв глупав филм, в който злодеи се опитваха да взривят сърцето на Католическата църква с бомба от антивещество. Така че не можех да преценя дали обителта на Конклава прилича на обителта на римския папа. Но навярно имаше сходства — вече се бях убедил, че много неща в световете от Веригата оставаха неизменни, дори и ако пътищата на световете са се разделили много отдавна. Огромната катедрала приличаше на базиликата „Свети Петър“. Навярно приличаше. Но аз я видях само бегло, когато ме настаняваха в голяма закрита карета. С нея потеглих на път, в компанията на две девойки с мундири от халюциногенните сънища на Микеланджело, два мили териера от кошмарен сън на Бош и представителя на Конклава Марко.