Белова

Оглавление

— А те винаги ли се появяват с войници? — попитах аз.

— Да. Войниците повече си мълчат. Те изобщо не знаят нашите езици. Виж, онези, които са без оръжие, говорят свободно. Като теб.

— Войниците вероятно не са функционали — казах аз.

— Обикновени хора от друг свят, от Аркан… И винаги ли си отиват?

— Говори се, че някога войници са се влюбвали в нашите девойки и са оставали завинаги. Но нали ги знаеш жените, може и да са го измислили за романтика. Стара история…

— И никога не е имало никакви конфликти?

— Не. Всички са много учтиви. Разбира се, понякога търгуват тихомълком…

— Дитриш направи пауза.

— Преди смъртта си баща ми много добре се спазари с един от тях. Татко имаше бисер. Немислимо красив, ей такъв.

— Дитриш изобрази с ръце нещо подобно на малка ябълка.

— Съвсем бял, млечен. Идеално гладко кълбо. Дори ме е страх да си помисля за колко го е купил… И той направи размяна с един войник…

— Показвай — не издържах аз. — Струва ми се, че вече разбрах за какво става въпрос. Дитриш се усмихна и се отдалечи от масата. В масичката за пушене в далечния край на залата беше сложено нещо, обвито в плътен червен плат. Дитриш разгъна предмета и тържествено ми го показа:

— Ето. Оръжие на надхората.

— Да… Войникът е бил обхванат от алчност… — признах аз, макар и да бях леко разочарован. В ръцете на Дитриш имаше автомат — същия като онзи, който потопих в морето.

— Само че няма патрони — добави Дитриш със съжаление.

— Виждаш ли, в този отвор се слага специален контейнер, в него се пазят патроните. Баща ми се опитваше да направи замяна, но така и не успя.

— Имам пълнител в раницата — казах аз.

— Но там са само четиринайсет патрона. По-добре от нищо, разбира се…

— Дръж! — Дитриш ми подаде оръжието.

— В такъв случай е твой.

— Перла — казах.

— Немислима красота и цена. А?

— Виж, перлата щеше да ми е свидно да я дам — призна Дитриш.

— А оръжието… не умея да стрелям с него. Липсват ми важни части и патрони. И изобщо на теб ти трябва повече.

— Благодаря — рекох аз.

— Моя автомат го потопих в морето. Когато се спусках по въже от една скала. Имах много здраво, но тънко въже. Като нишка. Омотах я около автомата…

— А, знам — засия Дитриш. — Войникът го е показал на баща ми, а той разказа на мен. Ето, прикладът се отваря така… Тук, в приклада, има специална рамка, в която се мушка нишката, и скрипец, който контролира спускането. Държиш се за дулото и приклада, и леко регулираш скоростта с пръст… Ти си много умен, Кириле, ако сам си се сетил за това!

— Дори не подозираш какъв идиот съм — казах, гледайки автомата.

— Аз… общо взето, направих всичко иначе. Съвсем иначе. И едва не се пребих.

— Тогава просто ти върви — каза Дитриш.

— Знаеш ли, може би това е даже по-добре, отколкото да си умен, но да не ти върви.

18

Кой знае защо, сме склонни да смятаме, че хората, които харесваме и които дори предизвикват завист у нас, всички тези успешни спортисти, популярни артисти, знаменити музиканти, късметлии бизнесмени — те винаги са щастливи. Цялата жълта преса по принцип точно така се храни, като ни разубеждава: „тя се е развела“, „той се е пропил“, „тези са се сбили“, „онзи е изменил“. И ние четем, някои с погнуса, а други с радостно любопитство. Четем не защото грешките и бедите на знаменитостите са чак толкова големи, а защото само цялата тази размазана по вестникарската хартия мръсотия е способна да ни утеши. Та те са същите като нас. Те пият шампанско за хиляди долари, а ние — чилийско вино. Те почиват във високопланински курорти в Австрия, ние — на вилата при тъщата. На тях им ръкопляскат стадиони, а нас жена ни ни хвали, че сме изхвърлили боклука. Но всичко това няма значение, ако изпитват същата мъка, същата тъга, същата ревност и същото огорчение. И не забелязваме как сами навиваме тази пружина, която ги кара да пият колекционерски вина, въпреки че не разбират нищо от тях и искат бира, което ги кара да буйстват и да се бият с журналистите. Защото колкото повече потапяш човек в неговите проблеми и крещиш: „И ти си същото говедо като нас!“, толкова по-силно му се иска да отговори: „Не, не същото, а много по-голямо!“. Гледах младия, красив, умен момък, когото уважаваше едва ли не цялото население на неговия мъничък свят, и разбирах, че той не е особено щастлив. Че макар и в по-малка степен, отколкото при нас, невидимата преса на отговорността, завистта и неравенството съществува и тук. И можеше да е чист късмет, а можеше и да е изцяло негова заслуга, че въпреки всичко си оставаше добро момче.

— Не бих казал, че не ти върви. Дитриш се усмихна.

— През целия си живот се занимавам не с това, което искам. Семейна приемственост. Ако прадядо ти в дни на глад е раздал всичките си запаси от продоволствия и е спасил града, ако дядо ти пръв е построил водохранилище, ако баща ти четирийсет години е бил мирови съдия, то и от теб всички очакват…

— Той се смълча.

— Подвизи? — подсказах аз.

— А, не… Де да бяха подвизи! Знаеш ли колко ми се иска да дойда с теб до тази кула? Но няма да дойда. От мен очакват да работя. Да бъда също толкова предприемчив, щедър, търпелив, находчив като предците ми. Да го има уважавания човек Ал Дитрих, към който и градът, и всеки човек може да се обърне, ако се наложи. Например аз дори съм длъжен да се оженя за умна, бедна и некрасива девойка. Засмях се.

— Смешно ти е. Но това също е традиция. Като легендите на проститутките за влюбените войници. Само че тук всичко си е истина