Кралска кръв

Оглавление

104

Гедер се обърна на хълбок, ръката му се преметна през корема ѝ, лицето му — забито между рамото ѝ и пода. Поне беше топъл, ако не друго, а устата му не вонеше по-зле от нейната. По дишането му личеше, че само се преструва на заспал, и това накара Ситрин да се подсмихне. Мина известно време, докато Гедер събере кураж, но накрая все пак хвана в шепа едната ѝ гърда.

Ситрин затвори очи и се замисли какво трябва да направи. Нещо повече, какво иска да направи. Астер вече беше доказал, че спи дълбоко и не го смущават нито светлината на свещта, нито разговорите и дори смехът им. Но какъв беше протоколът за секс с крал? Или с лорд-регент? Би могла да му откаже и той най-вероятно би приел отказа, затрупвайки я с извинения, че се е натрапил. Така според нея би реагирал Гедер. Ако решеше да реагира като лорд-регент Палиако обаче… Би било интересно да разбере коя от ролите си би избрал в случая, но цената за задоволеното ѝ любопитство можеше да се окаже неприятна.

Забеляза, че се е задъхала, което я изненада, и по-важното — лиши я от опцията да се престори на заспала. Не беше възможно да го иска, нали? Или беше? Имала бе само един любовник досега, но отлично помнеше реакцията си на ласките му — горе-долу същата като сега. Вгледа се в себе си, в тялото си. Тежестта и топлината, които откри там, я изненадаха. Ръката на Гедер върху корема ѝ се спускаше много бавно надолу. Ситрин откри, че се дразни, но не от неудобство или погнуса, а от нетърпение заради колебливостта му. Или щеше да го прави това нещо, или не — болезнената му нерешителност я вбесяваше. Какво, ще се престори, че ръката му случайно се е озовала там? „Опа, това пък как е станало?“

Смехът ѝ изби неволно. Гедер застина напълно неподвижен, като котка, която се промъква в мрака и спира уплашена.

Това беше лоша идея. Откъдето и да я погледнеш, беше ужасна — безотговорен тромав импулс, на който трябваше да се сложи край. Редно беше да се обърне и да му го каже и с малко късмет двамата да сключат примирие след неосъществилата се катастрофа. Размърда се и тялото ѝ по своя воля се намести към ръката му. Отвори уста да му обясни, но се разсея и вместо това го целуна.

„О, боже — помисли си, когато първоначалният шок избледня и устата му омекна под нейната. — Това изобщо не мина добре.“

Той я прегърна, дишаше накъсано. Трепереше целият.

— Аз… — прошепна той. — За пръв път ми е…

— Спокойно — каза тя. — На мен не ми е.

— Ситрин!

Шепот като късане на хартия. Ситрин се измъкна от прегръдките на сън толкова дълбок, че не помнеше къде е, нито защо тъмното си остана тъмно дори след като отвори очи.

— Гедер?

— Ситрин, аз съм!

Не беше Гедер. Нито Астер.

— Хорнет?

— Имаш ли свещ? — попит актьорът. — Наближава полунощ, а аз не се сетих да донеса.

— Не, нямам — каза тя и се надигна. Мили боже, къде се беше дянала роклята ѝ? Опипа прашния под около себе си, но не намери нищо. Сетне Гедер откри ръката ѝ и бутна към нея топка познат плат. — Не, последната догоря вчера, докато драконите търсеха Дракис Гръмовран. Защо шепнем?

Използва паузата да навлече роклята през главата си.

— Ами не знам — каза Хорнет. — Просто мястото е такова, предразполага към шепнене.

— Ние си говорим нормално тук — каза Ситрин.

— Да — потвърди Гедер.

Астер се изкиска някъде вляво от нея. Ситрин напъха ръце в ръкавите. Така. Вече изглеждаше прилично.

— Дойдох да ви повикам — каза Хорнет. — Излизайте. Свърши се.

— Какво е свършило? — попита Гедер.

— Битката за Камнипол — отговори с театрален патос Хорнет. — Досън Калиам е в затвора, а съюзниците му се чудят на кого да прехвърлят вината и на кого да се извиняват.

— Калиам се е предал?

— Одерд Мастелин се обърнал срещу него. Нещо такова. Реших, че ще искате да знаете. Да се измъкнете от тая дупка и да се върнете на белия свят.

— Разбира се — каза Гедер и Ситрин долови сложните пластове в гласа му. Радост и съжаление. Съжаление за края на нещо. — На белия свят.

Маркъс

Пътуваха цялата нощ. Маркъс опита какво ли не, за да се освободи. Опъваше въжетата на китките и глезените си. Опита се да прегризе каишката, която стягаше парцала в устата му. Търкаляше се по пода на каруцата, изпъваше докрай веригата с напразната надежда да измъкне халката, за която беше закачена. Когато най-сетне спряха — с първите птичи песни призори, — не беше постигнал друго освен да си изкълчи едната китка и да омаже с кръв от носа си цялата каруца.

Гласът, който отвърна на поздрава на коларя, му беше познат, но Маркъс не се сети чий е, докато мъжът не надвисна над него със зъбата усмивка.

— Да, това е той — каза Капсен Гостермак и поклати тъжно глава. — Добро утро, капитан Уестер. Жалко, че се срещаме отново при такива неприятни обстоятелства.

Дори със зъби като неговите усмивката му успяваше да излъчи отегчение от фриволностите на света, с щипка ирония за разкош. Ако не друго, тъмничарят му поне имаше чувство за хумор.

— Ако съм разбрал правилно, човекът върви с такса — каза Капсен.

— А, да — рече коларят. — Бях забравил.

— Че как иначе.

Маркъс чу дрънчащи монети в кесия, която сменя притежателя си, после двамата го измъкнаха от каруцата и го понесоха в предутринния мрак като заклано прасе. Остра болка преряза раменете му, а изкълчената му китка се намести. Болезнено.

Гълъбарникът беше построен от неогладени и неизмазани камъни, затова, когато Капсен го подпря на стената и извади голям железен ключ, Маркъс успя да си одере бузата на някакъв остър ръб и да размести парцала в устата си. Изплю ядно мократа кървава топка.