Кралска кръв

• Предыдущая
• 111/142
• Следующая

— За Бариат — каза Скестинин. — Той е чудесен младеж. Гордост за флота и лично за мен. Но при това развитие на нещата… Помолих го да сдаде поста си и реших, че е по-добре аз да ти го кажа. В момента не е разумно един Калиам да командва мечове или кораби. Не е добре за него, не е добре и за двора.

Гневът дойде бърз и чист.

— И дъщеря си ли ще накараш да сдаде брака си с моя син?

Смущението на Скестинин изчезна в миг.

— Бих могъл, ако имаше начин — отвърна той. — Не одобрявам стореното от теб, Досън, но ти ще си понесеш последствията. Моята Сабиха не е имала твоя избор. Преди говореха, че е уличница. Сега ще говорят, че е уличница и предателка.

— Но тя не е такава — каза Досън. — Онова, което приказват хората, рядко отговаря на истината. Сабиха не е предателка, не е и уличница. И ако сама не го знае, без някой да ѝ го каже изрично, значи си я възпитал зле.

В първия миг Скестинин не каза нищо. На лицето му се изписа изумление, което постепенно премина в погнуса. Или по-лошо — в жал.

— Ти никога няма да се промениш, Калиам.

— Да — каза Досън. — Няма.

Гедер

Гедер крачеше по коридорите на Кралски шпил. Очаквал бе, че от смъртта на крал Лечан ще му олекне. Че екзекуцията ще му донесе някакво облекчение. И със сигурност триумф. Вместо това му беше криво, много криво. Вярвал бе, че върне ли се в собственото си легло, в Кралски шпил, ще се почувства у дома, ще остави изгнанието зад гърба си. А се чувстваше по-чужд отвсякога в гигантския замък.

Когато сам си беше господар, преди крал Симеон да се спомине, често се затваряше в библиотеката, потъваше в дебрите на някой превод и забравяше за света. Забравяше да се храни. Да спи. Цялото му съзнание се фокусираше в една точка, спохождаше го съвършена яснота. А после се случваше неизбежното — нещо нарушаваше транса му и той откриваше, че е гладен, жаден, изтощен и всеки миг ще се напикае в гащите. И дори след като задоволеше всичките си физически нужди, пак се чувстваше разконцентриран, умът му продължаваше да търси най-добрата дума и фраза, най-точния нюанс, който да предаде оригиналната мисъл на автора. Всичко около него — стени, столове, хора — изглеждаше нереално.

Кралски шпил, а и цял Камнипол, му се струваха несъществени и невеществени. Тотално несвързани с него. Мислите му бяха насочени назад, към едно прашно подземие, което вонеше на котешка пикня. Дни в мрак, които няма с какво да запълниш, освен да редиш простички мозайки и да чертаеш логически игри в прахоляка на светлината на едничка свещ и да си говориш с полусинайска банкерка. Ситрин бел Саркор. Част от него още беше там, с нея, в онзи мрак. Всичко останало само го разсейваше от главното.

Гедер знаеше, че е човекът с най-голяма власт в Камнипол, в Антеа, а може би и в целия свят. Осъждаше крале на смърт. Хората, които някога му се смееха, сега се страхуваха от него. Точно това беше искал Гедер, за това си беше мечтал. Сега обаче беше открил, че иска и друго. Искаше да става сутрин и да се облича сам. Искаше да седи в библиотеката си и да чете, докато заспи. Искаше да си говори надълго и нашироко с Астер… или със Ситрин. Искаше отново да усети тялото ѝ до своето.

И защо не? Защо да няма тези неща? Какво можеше да го спре?

Главният лакей беше мъж на възраст с бледо лице и рядка косица около голо петносано теме. Отзова се без бавене на повикването и се приближи с поклони.

— Какво ще заповядате, милорд?

Гедер усети познато неудобство да стяга червата му и побърза да го прогони.

— Аз… реших, че повече не искам да ме обличат. Не ми трябват слуги да ми обличат дрехите, да ме къпят или да ми режат ноктите на краката. Всичко това съм го правил сам за себе си в продължение на години и съм се справял чудесно.

— Достойнството на регента, милорд, точно като достойнството на краля, не е…

— Не те повиках да ми четеш лекции — прекъсна го Гедер. — Тук си да те уведомя, че повече не желая сутрин в спалнята ми да идват хора и да ме обличат. Донасят дрехите, приготвят ваната и изчезват. Разбра ли? Държа на уединение и ще го получа.

— Да, милорд регент — каза главният лакей и стисна устни в израз на разочарование и неодобрение. — Както прецените.

— Това проблем ли е?

Мъжът буквално се тресеше, противоречиви импулси се бореха за надмощие зад воднистите му очи.

— Традицията, лорд Палиако, и достойнството на трона не допускат човек с вашето положение сам да си слугува. Това би се отразило неблагоприятно на…

— Съблечи се — каза Гедер.

— Милорд?

— Дрехите. Съблечи ги.

— Аз не…

Гедер стана и махна към безизразните лица на личната си стража.

— Имам въоръжени мъже на свое разположение. Аз съм регентът на Антеа. Седя на Разсечения трон. Когато ти кажа да направиш нещо, това не е покана за спор. Съблечи си дрехите.

Разтреперан и изчервен, старецът развърза робата си. Ризата отдолу беше от бледожълта коприна. На долните му дрехи, при единия хълбок, имаше кърваво петно от малък кръгъл струпей, от онези, които не зарастват. Срамните му косми бяха жълтеникави, с цвета на престояло сирене, шкембето му беше малко и увиснало. Гедер стана. Сега по лицето на лакея не се четеше нито разочарование, нито неодобрение.

— Какво има, добри ми човече? — каза Гедер. — Някакъв проблем ли? Това май не ти е приятно.

Слугата не отговори.

— Така ли е?

— Милорд?

— Приятно ли ти е?

— Не, милорд.

Гедер се приближи и навря лицето си в лицето му. Слугата примижаваше при всяка изречена дума.

— На мен… също… не ми е… приятно.

• Предыдущая
• 111/142
• Следующая