Кралска кръв

Оглавление

120

— Предвид ситуацията не…

— Аз съм най-възрастният мъж в това семейство. Значи аз нося отговорността за името ни — каза Бариат. — Няма да допусна този срам.

Клара не би могла да каже как се е променило лицето ѝ, но видя Джори да зяпва ококорен, а зачервеното от гняв лице на Бариат пребледня в отбрана. Лека усмивка пробяга по лицето на Сабиха. Клара погледна първородния си син в очите. Един ден той трябваше да стане барон на Остерлингов хребет, да. Бъдещето му се беше сринало в руини без предупреждение и без негова вина, а загубата подлудява хората. Кара ги да правят неща, които иначе не биха направили.

Клара отвори уста, затвори я, после започна отново:

— Моят съпруг — каза тя тихо, бавно и дори страховито — не е мъртъв. Ти си мой син. Джори е мой син. Сабиха е моя дъщеря. Лорд Скестинин ни е роднина и за всички ни ще е най-добре, ако не прекаляваме с гостоприемството му.

Бариат се намръщи, но все пак сведе поглед. Мечката бе укротена, временно поне.

— Джори иска да се отрече от татко — каза Бариат. Говореше като сърдито момченце.

— Знам, скъпи — каза Клара и седна с въздишка на един стол. — Същото ще направиш и ти.

Под надзора на Клара къщата на лорд Скестинин се укроти, пък макар и на косъм. Бариат се цупеше, но пък той от малък обичаше да се цупи. Джори тъгуваше по-ненатрапчиво и с повече грижа за околните. Клара седеше до чужд прозорец с изглед към чужда градина и плетеше дантела, защото бродерията ѝ беше паднала в жертва на регентското правосъдие. Точно преди лягане Сабиха дойде при нея и ѝ даде кожена кесийка тютюн. Клара я целуна мълчаливо по бузата. Не си казаха нищо. Понякога, реши Клара, равновесието е твърде деликатно, за да го рискуваш с излишни думи.

На сутринта дойде новината, че лорд Гедер Палиако е готов да обяви решението си за съдбата на предателя Досън Калиам.

Ситрин

Ако бе подозирала, че ще носи новите си дрехи на екзекуция, сигурно щеше да поръча рокли с различна кройка и друг цвят. Затворът във Ванаи беше на открито и затворниците чакаха присъдите си пред погледа на всички, в клетки на площада, обект на присмех и обиди. Ала правосъдието си ванайският принц раздаваше на четири очи, труповете на екзекутираните престъпници биваха погребвани — ако осъдените имаха роднини, които да се погрижат за това и да поемат разноските, — или откарвани до хълмовете край града и захвърляни там, ако случаят не беше такъв.

В Порте Олива беше точно обратното. Задържаните очакваха присъдата си насаме, но произнесяха ли се магистратите, наказанието се налагаше публично. Идеята да организираш церемония пред най-висшите слоеве на нобилитета, за да убиеш човек пред очите им, ѝ се струваше перверзна, а в оскъдния ѝ гардероб нямаше нищо, което да подхожда на случая.

Накрая избра по-тъмната от двете си рокли. Кройката на по-светлата беше по-семпла и с по-малко украси, но дори след като се консултира с Парин Кларк, Ситрин не можа да реши дали предстоящата церемония е тъжна, или празнична по своето естество. Сложи си малко грим, колкото да подчертае очите, но не толкова, че гримът да се разтече, ако в залата се окаже твърде горещо. Пробва десетина комбинации от малкото бижута, които си беше купила след пожара, и накрая се спря на тънко сребърно колие, без гривна. Не искаше някой да реши, че се съревновава с придворните дами. По-добре да заложи на семплото, скромното, официалното.

Тъкмо се колебаеше дали все пак да не облече светлата рокля, когато си даде сметка, че мнението на двора изобщо не я засяга. За тях тя беше чужденка, нечистокръвна, търговка. Дори да избереше съвършената рокля и идеалните бижута, онези, които имаха нужда от услугите на банкер, щяха да се държат любезно с нея, а останалите щяха да я игнорират.

Не, притесняваше се, защото Гедер Палиако щеше да е там. А това трябваше да спре веднага. Тя не беше дете, нито някоя от слабоумните почитателки на Сандр. Нещо се беше случило, ако двамата стигнеха до общото заключение, че се е случило, и нищо, ако сметнеха, че така им отърва повече. Да отиде в двора с мисълта, че той ще има времето и желанието да ѝ обърне внимание, беше идиотизъм. От друга страна, Гедер се беше изказал положително за откриването на банков клон в Камнипол, така че идеята да се представи пред него в най-добрата си светлина може и да не беше чак толкова слабоумна.

Накрая все пак си сложи и гривната. Не заради Гедер, Парин Кларк или някой друг. Не, просто си я харесваше.

Лятната жега беше поотпуснала хватката си над града. Небето беше синьо, но не с наситения цвят отпреди, и Ситрин не би се изненадала, ако прословутият дъжд на Смит се излее още утре.

Отиде в кухнята, където се събираха зяпачите с по-долно потекло. В господарското крило на къщата на барон Воденблат съпругата и дъщерите му се приготвяха за събитието и никой нямаше да напусне двора, преди семейството да е излязло. За щастие готвачката беше приготвила голяма чиния с бисквити и сирене, та гостите да се подкрепят преди тръгване.

Парин Кларк беше със семпла туника, тесен панталон и тънък кожен колан. Видът му поуспокои Ситрин — явно беше уцелила в избора на собственото си облекло. Той я посрещна с усмивка и нисък поклон, на които тя отговори подобаващо, като в движение посегна да си вземе бисквитка.

— Това поне обещава да е интересно, ако не друго — каза той. — Не се случва всеки ден да пристигнеш в чужд град за празненствата в чест на национален герой и да останеш и за екзекуцията му.

— Какво знаем за него? — попита Ситрин с пълна уста. Маслените бисквитки бяха превъзходни. И да имаше недостатъци гостоприемството на Даскелин, пестеливостта в кухнята му не беше сред тях.