Кралска кръв

Оглавление

126

Колкото до лодката, тя беше достатъчно малка да я управлява сам човек и достатъчно голяма да побере петима, стига да не носят провизии за дълго плаване. Палубата беше бяла като сняг, а квадратните брезентови платна бяха боядисани в морскосиньо. Лодката газеше дълбоко, почти до бордовете, и Маркъс се зачуди как изобщо оцелява при буря, слаба дори. Но покрай кея бяха вързани поне десетина лодки като тяхната, значи в конструкцията или в управлението им имаше някакъв трик, който правеше плаването възможно и в бурни води.

Или това, или лодките просто не излизаха в морето при вятър.

Майстор Кит подкара направо:

— Чухме, че може би ще се съгласите да откарате пътници до Лионеа.

— Не е изключено — каза жената. — Срещу съответната цена. Кога искате да тръгнете?

— Възможно най-скоро — отвърна майстор Кит с усмивка.

— Мога да тръгна най-рано след месец — каза тя и сви рамене. — Поела съм други ангажименти.

И без малки черни гадинки във вените си Маркъс разбра, че тимзинката лъже. Гледаше ги с усмивка и чакаше. Те бяха на ход.

— Аз съм приятел на Епечи — каза майстор Кит.

— Затова и говоря с вас — отговори тя, като продължаваше да навива въжето около ръката си.

— Мога да платя — каза Кит и ѝ метна малка кожена кесия. Жената не я отвори, само я претегли в шепа.

— Злато ли е?

— Сребро. И малко мед.

— Както и един хубав камък, който добавих аз — обади се Маркъс. — И ако може да съкратим пазарлъка, колко искаш, за да откараш това — той посочи палубата на лодката — там? — И посочи ширналото се на юг море.

Жената го стрелна с поглед, после отново се обърна към Кит.

— Тоз кой е?

— Казвам се Маркъс Уестер.

— Да бе — реагира жената, без да го поглежда.

— Казва се Маркъс Уестер — потвърди Кит. — И преди да си попитала, да, онзи Маркъс Уестер. От плът и кръв.

— И съм си такъв още отпреди хората да научат името ми — добави Маркъс.

Адаса Орсун прибра кесийката в джоба си и каза:

— Добре тогава. Донесете си нещата. Отливът започва след шест часа и ще потеглим с него.

— Защото всички искат да пътуват с мен? — попита Маркъс.

— Ще стане добра история, дето да я разказвам — каза жената и се захвана отново с въжетата. — А вие не се мотайте. Вижте там да купите малко храна. Имам достатъчно да не умрем от глад, но все пак въртя лодка, а не кухня.

Докато вървяха по напоените с катран греди на дългия кей, Маркъс поклати глава.

— Не ми харесва тая работа. Жената не знае нищо за нас. Теб те е препоръчал общ познат, мене ме знае само по име. Ами ако бях някой ужасен гневлив човек, склонен към насилие? Така де, известен съм най-вече с това, че съм убил работодателя си. Не виждам защо някой ще иска да пътува с мен.

— Мисля, че ние сме историите, които хората разказват за нас — каза Кит.

— Не — поклати глава Маркъс. — Не съм съгласен. Трябва да има и друго, повече. А тази жена с лодката поема глупав риск.

— Може и така да е — каза Кит. — Но аз все пак се радвам, че се съгласи да ни откара.

Клара

Клара не можеше да прецени дали мракът е погълнал града, кралството, целия свят, или само нея. Когато ставаше сутрин, небето ѝ се струваше по-тъмно от обичайното. Когато сядаше на масата, храната ѝ се струваше едновременно безвкусна и пресолена. Спеше малко, будеше се посред нощ и с часове зяпаше тавана на чужда къща. Понякога забравяше защо Досън не е до нея, а после си спомняше и отчаянието я заливаше с подновени сили. Сякаш всичко се случваше отново.

Но нито за миг не си позволи да спре. Спреше ли, повече нямаше да започне, знаеше го. Не, нямаше да умре, щеше да е по-лошо от смъртта. Щеше просто да съществува, неподвижна, сива, безжизнена. Каменна статуя с образа на Клара.

— Добро утро, майко — каза Бариат и влезе в малката трапезария. — Има готови яйца.

— Благодаря ти, скъпи. Успя ли да се наспиш?

— Горе-долу.

В един по-добър свят Бариат вече щеше да е заминал. Щеше да се е върнал при флотата на север. Там, където му беше мястото. Вместо това се мотаеше по цял ден, киснеше в кръчмите. А тя, Клара, обикаляше улиците и ходеше по къщите на старите си приятели и познати, макар да усещаше, че не е добре дошла, опитваше се да осигури оцеляването на семейството си. На онази част от него, която още дишаше.

Когато най-после заваля, дъждът не се изсипа на порой, а ръмя дълго и напоително, намокри всичко, без да измие нищо. Но поне подчерта цветовете — червените каменни арки на Лиасовата порта грееха като жарта на загасващ огън, релефното изображение на мечката пред „Братството на Великата мечка“ вече не приличаше на прашно куче, изправено на задните си крака, а на истински хищник. Дори претрупаната с декорации къща на Исандриан придоби своеобразна хубост, след като дъждът я изкъпа. Непременно трябваше да каже на Досън за това. Само дето нямаше как да му каже.

Исандриан я прие в гостната, предложи ѝ кафе, печено сирене и дори тютюн за лулата. Клара благодари и си взе по малко, макар да беше гладна и жадна. Още когато седна на бялото канапе, по изражението на домакина разбра, че новините са лоши.

— Милейди — каза той. — Правя всичко по силите си, но още при първия ни разговор ви предупредих, че влиянието ми се е стопило. И ще ми простите откровеността, но името Калиам е окончателно опозорено. В двора го използват като синоним на предател.

— И все пак трябва да има нещо, нали така? — попита Клара и отпи от кафето. — Имаше домове, които се сражаваха на страната на съпруга ми. Той имаше своите поддръжници.