Кралска кръв

Оглавление

129

Някъде по средата на тирадата ѝ Винсен я беше вдигнал и я носеше като дете.

— Недей, не го прави — занарежда тя. — Аз не те обичам. Не те познавам. Не мога да бъда, каквато ме искаш, никога. Аз съм омъжена. Тоест…

— Не е нужно да говорите, милейди.

— Отровена съм — каза тя. — И заразих с отровата си всички, които познавам. Синовете си. Собствените си момченца заразих. Хората ще те гледат и ще виждат мен. А видят ли мен, ще видят и него, и ще направят с теб онова, което направиха с него. Не мога да го спра. Не мога да го забавя дори.

— Аз съм никой, милейди. Нямам какво да губя.

— И ти намокрих ризата. Постъпваш глупаво. Остави ме и си върви. Върви си.

— Няма — каза той.

Тя замълча и мълча дълго. Ръцете му не потрепваха дори, сякаш поискаше ли, би могъл да я носи вечно. Миришеше на кучета, на гора, на млад мъж. Клара отпусна глава на рамото му и въздъхна. Когато отново заговори, истерията си беше отишла:

— Не съм някое глупаво момиченце, което има нужда да го спасяват — каза тя, като наблегна на последната дума.

— Така е, милейди, не сте — съгласи се той, но Клара долови искриците на смях в гласа му. А после взе, че кихна. Носът ѝ течеше. Улиците бяха тъмни и тесни. Трима души не биха могли да вървят рамо до рамо. Бедняшкият квартал на Камнипол я обгърна като одеяло. Винсен Коу я носеше през сенките и светлината.

— Мамка му — каза тя и се вкопчи в него.

Пансионът беше ужасен. Вонеше на кисело зеле, по стените имаше зеленикави петна и следи от плесен. Имаше празен гардероб с липсваща врата, а миниатюрният прозорец пропускаше точно толкова светлина, колкото да открои мизерията. Леглото беше тясно и лекьосано, но поне имаше дюшек. Коу я сложи на него и тя се сви на топка. Дюшекът вонеше ужасно, но беше мек и Клара потъна в него, натежала от изтощение.

Коу ѝ донесе мях с вода и вълнено одеяло, което миришеше повече на него, отколкото на стаята.

— Тук няма обща стая — каза той. — Но в кухнята има огнище, до което може да приседне човек. Мъжът в стаята отсреща от време на време крещи, но е безобиден. Ако ви потрябвам, само извикайте, и ще дойда.

Тя кимна и каза:

— Семейството ми не знае къде съм.

— Да им пратя ли вест, милейди?

— Не — каза тя. — Още не.

— Както искате.

Наведе се и я целуна по слепоочието. Поколеба се за миг, както би го направила тя, ако беше мъж и искаше да целуне жена по устата. Клара го погледна и той се изправи.

— Достатъчно стара съм да ти бъда майка — каза тя.

— Майка ми е значително по-стара от вас, милейди — отвърна той.

— Защо правиш всичко това?

— Защото вие ми позволихте — каза той. — А сега поспете. Ще говорим по-късно.

Вратата се затвори след него и Клара остана да лежи сама в тъмната смрадлива стая.

— Е… — каза тя незнайно на кого и не довърши мисълта си.

Гедер

...

„Лорд Палиако, много съжалявам, че се налага да тръгна толкова скоро и без да Ви предупредя другояче, но от холдинговото дружество дойде вест, която изисква незабавното ми връщане в Карс. Искрено Ви благодаря за гостоприемството и компанията по време на престоя ми в Камнипол. Преживяването беше единствено по рода си и винаги ще си го спомням с най-добри чувства. Управлението на една империя със сигурност има предимство пред дреболии като личната кореспонденция, но аз въпреки това ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа.“

Подписано от Ситрин бел Саркор. Вече го бе чел стотици пъти и сигурно щеше да го прочете още толкова. Можеше да чуе гласа ѝ, сякаш хартията се беше пропила с него. Мекият гърлен тембър. Леката меланхолия в „най-добри чувства“. Гедер ѝ преди беше чел любовни писма, но обикновено под формата на поезия или текст на песен. Да ги оформиш като делова кореспонденция беше колкото странно, толкова и подобаващо за една банкерка.

След екзекуцията на Досън се бе притеснявал, че може да я е обидил, било с начина, по който бе протекла екзекуцията, било с реакцията си след това. Чувал беше, че да убиеш човек, особено за пръв път, е истинско изпитание, но не бе предполагал, че е чак толкова трудно — самият той едва не беше повърнал пред очите на целия двор. Това би било убийствено за репутацията му. Нищо, следващия път щеше да се справи по-добре. А дори да се беше засегнала от едно или друго, Ситрин явно му беше простила.

Стигна до вратата и мушна писмото в джоба си. Мъжки гласове, груби и стържещи в сравнение с женския глас, който бе чувал допреди миг в главата си, долитаха през вратата. Гедер даде знак на личната си стража да я отвори и влезе в заседателната зала. Басрахип го следваше по петите, след него влязоха и войниците от охраната. Това беше не толкова въпрос на етикет, колкото на навик.

Масата беше затрупана с карти, на пластове, които се застъпваха и припокриваха. Канл Даскелин и Фалон Брут стояха надвесени над тази бъркотия, навъсени и видимо ядосани.

— Господа — каза Гедер. — Правилно ли разбирам, че не сме отбелязали особен напредък?

— С Астерилхолд възникна проблем, който не бяхме предвидили — каза Даскелин.

— Работата е там, че благородните домове са ви на свършване — добави Брут. — По принцип са само четиридесет, и то ако броим източните Баниен, съименниците на големия дом Баниен. А покрай онези, които загубихме в бунта на Калиам, остават трийсет и четири, трийсет и пет най-много.

— Брут иска, щом така или иначе сме се захванали с това, да преначертаем картата на Антеа.

— Да, защото как един човек ще държи две имения от двете страни на реката? Как ще наглежда и двете? Ще прекарва по половин зима във всяко? Или ще ги редува през година? По-разумно е да се разширят съществуващите баронства.