Кралска кръв

Оглавление

132

— Досега никой не е споменал най-сериозния проблем, произтичащ от това велико завоевание.

— Реколтата ли имаш предвид?

— Имам предвид следващата война — каза Басрахип. — Вие спечелихте, но на немалка цена. Всички го знаят. Великата империя се разшири, но изгуби хора. Загуби време. Стана по-богата и по-слаба. А няма по-голям стимул за война от богатството и привидната слабост на мишената.

Гедер отново се загледа в картата. Досега не се беше замислял, но границата между Астерилхолд и Северобреж беше не само дълга, а и лесно достъпна. Трудна за отбрана. Почука с пръст по картата и проследи линията между Калтфел и Карс.

— Не, милорд — каза Басрахип. Изглежда, картите все още му се струваха странно и нелепо изобретение. — Битката ви е от другата страна на тази хартийка.

— Какво? Саракал?

— Саракал, Свободните градове, Еласе — каза Басрахип. — Домът на тимзините. Сега, когато армиите ви са изтеглени на север, те ще хвърлят око на богатите и неохранявани южни краища на империята. Трябва да създадете буферна зона между вашата и тяхната територия. Така ще опазите кралството си, докато то си възстанови силите.

— Така ли мислиш?

— Вие сте избраникът на богинята — каза Басрахип. — Всички, що чуят името ви, ще се побоят от праведното наказание. Трябва винаги да сте нащрек. Винаги готов, както по границите на кралството си, така и по улиците на града си и по коридорите на двореца си.

— Сигурно — каза Гедер. — Звучи логично.

— Но тогава ще имаме още една граница, която да пазим, нали? — каза Астер. — Ако завладееш Саракал, какво ще правиш с Боржа? От уроците си по история знам, че Еласе страда от постоянните набези на Кешет. А набезите нерядко прерастват във войни.

— Не, малки принце — каза Басрахип. — Богинята се връща и нейната справедливост ще тури край на всички войни. Всички градове ще живеят в нейния мир. Този етап, през който минавате сега, е най-трудният. Мнозина ще ви мразят, ще ви презират и ще се боят от вас. Но вие ще спечелите въпреки това. Вашите слуги са с вас.

След като вечеряха, Гедер се зачуди дали да се оттегли в спалнята си, или да остане в библиотеката. Книгите го зовяха както винаги, но денят беше дълъг и изпълнен със събития, затова, макар и със съжаление, Гедер реши, че ще е по-добре да си почине. Удоволствията бяха за хора с по-малко отговорности. Книгите нямаше да избягат. Изпълнеше ли дълга си на регент, можеше да се отдаде на тих живот, изпълнен с научни занимания, дремки и — прекалено ли беше да се надява? — свое малко семейство. Красива млада жена в леглото му нощем, която ще е там и на заранта. Това определено би му харесало в дългосрочен план.

Когато го направиха регент, не си даваше сметка с какво се захваща. Каква огромна част от времето си трябва да посвети на държавните дела. Напоследък все по-често се замисляше с уважение за крал Симеон и всички други крале преди него. Басрахип беше прав. Ако не направеха нещо, Антеа щеше да изглежда слаба и уязвима в очите на съседите си, и на Гедер се падаше задачата да защити кралството, без значение от цената.

Сам в леглото, на светлината на едничка свещ, той извади отново писмото на Ситрин. Така му се искаше да беше останала. Да види как той подготвя почвата за едно успешно и мирно управление, което Астер да наследи след няколко години. Тя обичаше момчето. В това Гедер не се съмняваше. Със сигурност би одобрила всичко, което беше намислил.

Притисна листа към лицето си и вдиша жадно, с надежда да улови някакъв остатъчен аромат. Уви, усети само миризмата на хартия и мастило, но и мисълта за Ситрин му стигаше. Остави грижливо писмото до леглото си и се отпусна назад. Сънят не идваше, но какво от това? Умът му беше буден, преизпълнен с идеи и енергия.

„Ще следя с внимание всички вести, които идват от Антеа“ — беше написала тя. И какви невероятни неща щеше да види само.

Гедер щеше да донесе мир на света.

Ситрин

Ситрин и Парин Кларк бяха напуснали Камнипол като крадци в нощта. Повечето пратеници на крал Трациан бяха избягали още преди края на гражданските вълнения, а съдбата на малцината, които бяха останали в столицата, слабо интересуваше Ситрин. Сега, когато Астерилхолд беше отворен, нямаше нужда да яздят на север и да търсят кораб. Парин купи лека каруца и впряг бързи силни коне. Когато потеглиха, Ситрин си спомни кервана, с който беше напуснала Ванаи. Струваше ѝ се толкова отдавна, сякаш в друг живот. В известен смисъл беше точно така.

Разрушение бележеше пътя на Калиам и неговата армия през равнините на Астерилхолд. Пасищата бяха разровени и превърнати в кални полета. Гори бяха изсечени до последното дърво. Костите на света лежаха оголени, оглозгани. Тежка рана, нанесена от една кратка и успешна военна кампания. Какви ли щяха да са последствията от една дълга война, чудеше се Ситрин.

Парин Кларк убиваше времето с разговори за финанси и валута, Ситрин го слушаше и добавяше по нещо. Парин ѝ разказа как преди време кралете на Боржа решили да пуснат в обръщение две валути, едната за търговия, другата за данъци, като двете по закон не можели да се обменят взаимно. Човек можел да натрупа огромни печалби от търговия и пак да няма пари да си плати данъците, ако това било в интерес на регоса и неговия съвет. Ситрин му разказа как бе дошла в Порте Олива без пукната пара, ако не се броеше прекараното контрабандно съкровище от Ванаи, и как благодарение на нея един товар съсипани от водата рокли бяха превърнали холскарските солени бои в последен крясък на модата. Единственото, за което не обелиха и дума — без да се уговарят изрично, но сякаш по взаимно мълчаливо съгласие, — бяха Антеа, Камнипол и всичко, което бяха преживели по време на бунта.