Кралска кръв

• Предыдущая
• 138/142
• Следующая

— Вие сте лорд-регентът, и вие сте човекът, който уби съпруга ми, и сте приятел на Джори от Ванайската кампания. Вие сте човекът, който ми помогна да изоблича Фелдин Маас. Но нищо от гореказаното не намира отражение в ежедневието ми. Сигурно би трябвало, на някакво ниво, но аз определено не отделям време да мисля за тези неща.

— Срещаш се с всички тези хора. Срещу мен ли се опитваш да ги организираш?

Тя се разсмя. Неволно. Ако беше преброила до десет, дори до пет, нямаше да го направи, но се разсмя, а стрелецът не я уби заради простъпката ѝ.

— Не. Не, за бога. Не ми е хрумнало дори. Просто се опитвам да спася семейството си.

— Семейството си?

— Да. Бариат е изчезнал, без да се обади на никого. Джори и Сабиха се тормозят страшно, карат се, а още са младоженци. Единствен Викариан не пострада сериозно от тази ужасна история. Е, и Елисия. Тя, изглежда, е добре, но едва ли е щастлива.

— О — каза Гедер.

— А сега, когато Досън го няма, семейството се разпада. Дори къщата ни я няма, макар че не къщите събират семействата всъщност, но преди имахме къща, а сега нямаме. Та затова всеки ден кръстосвам града.

„Млъкни, млъкни, млъкни“, повтаряше си, но устата ѝ продължаваше да плещи по своя воля.

— И го има и проблема с траура. Колко трябва да чака човек, защото, от една страна, в двора има ясни правила за това, но аз вече не съм част от двора и не знам към какви правила да се придържам. Трябва да си ги измислям в движение. Ужасно е. Наистина.

— Но не си заговорничила срещу мен или срещу трона?

— Не — каза тя.

Кратко мълчание.

— Добре. Благодаря, че ми отдели от времето си. Можеш да си вървиш.

Клара излезе навън. Беше в Кралски шпил. Главата ѝ се въртеше и тя поспря при портата към улицата да си поеме дъх. Чувстваше нелепо облекчение. Сякаш са я нападнали и се е спасила по чудо. А може и така да беше. Вече разбираше защо лицата на хората са изопнати. Знаеше какъв е източникът на страх и репресии, тегнещи над града като погребален саван. Чудеше се колцина са били отвеждани без предупреждение и изправяни пред измисления съд на Гедер. Определено тя не беше единствената, поне в това не се съмняваше.

Почувства се по-добре. Прореза беше пред нея, а Затворническия мост — ужасно далеч. Слънцето тежеше ниско в небето, подуто и червено, обагряше сградите на запад, очертаваше силуетите им като в картина на горящ град. И още по-лошо, в цялата бъркотия покрай отвличането си Клара беше загубила ябълките и сиренето.

Когато се прибра в пансиона, слънцето отдавна беше залязло. Краката ѝ надаваха вой при всяка стъпка. Гръбнакът ѝ се беше превърнал в нажежен от болка шиш. Миризмата на бъркоча, който Абата приготвяше за вечеря, ѝ се стори привлекателна, което само по себе си беше красноречив знак колко е огладняла. Клара тръгна към кухнята с единственото намерение да си плати наема и да остави още няколко монети за паница от мазната яхния, но завари там Винсен, седеше до огнището. Щом я видя, той скочи и я притисна към гърдите си.

— Казаха ми, че си изчезнала! Че те отвели хора на регента!

— Да. — Клара се отпусна в прегръдката му. Само за миг. — Може да ме пуснеш, ако искаш.

— Не искам, милейди. Никога.

— Много романтично — каза тя. — Пусни ме.

Седна до огнището, а Абата ѝ даде една паница с яхния за сметка на заведението, така че с монетите Клара си купи тютюн за лулата. Разказа им за срещата си с Ожен, за посещението си при Джори и Сабиха и как по обратния път хората на Гедер я бяха пресрещнали и я бяха отвели с качулка на главата. Обираше с хляб остатъците от яхнията, когато стигна до странната черна зала с войниците и Гедер Палиако, кацнал на гигантската си банка, който ѝ задава абсурдни въпроси. Разказът ѝ помогна да се успокои, да се отдалечи от случилото се, да позабрави страха, който беше изпитала.

Запали лулата. Яхнията на Абата беше пресолена и възрядка, но тютюнът беше хубав. Клара седеше до огнището и пушеше с наслада, а после осъзна, че Винсен и Абата мълчат и я гледат, чакат я да продължи.

— И после ме пуснаха да си вървя — каза тя.

— Но какво ви питаха? — попита Абата. Клара за пръв път виждаше лицето ѝ толкова оживено.

— А, това ли. Питаха дали съм заговорничила срещу Гедер Палиако и короната.

— И вие какво им казахте?

— Че изобщо не ми е хрумвало да правя такова нещо.

— И? — подкани я Винсен.

Клара вдигна вежда.

— Е, сега вече ми хрумна.

Антракт
Майстор Кит

Отначало Судапал беше общност от няколко града с високи сгради, после се превърна в чудовищна тъмна ръка, която протяга към тях пръсти от кули, а след това изчезна и се озоваха сами в открито море. Адаса Орсун можеше сама да управлява лодката си, местеше се от въже на въже, вдигаше платна и променяше ъгъла на руля. От време на време караше Маркъс да ѝ помогне с това или онова, когато сметнеше, че четири ръце ще се справят по-добре от две. Никога не молеше за помощ Кит и това, честно казано, го устройваше идеално.

Отдавна не беше излизал в открито море с толкова малък плавателен съд. Почти беше забравил как безкрайната вода, ширнала се от хоризонт до хоризонт, и още по-безкрайното небе се съюзяват с миниатюрните размери на лодката и го изпълват едновременно със страхопочитание, боязън и чувството, че е в капан. Безкрайна шир във всички посоки, а той можеше да направи най-много две крачки в едната, три в другата, или да се свре в трюма, който беше толкова малък, че трябваше да се превие на две.

Образ и подобие на собствения му живот. След бягството му от храма, богинята и единствения живот, който бе познавал, светът се беше разгънал пред него, пълен с открития, и всяко откритие водеше към ново. Много от нещата, на които го бяха учили в храма, се потвърдиха — драконите наистина бяха изчезнали и техните робски раси бяха превзели света, хората се лъжеха и мамеха постоянно, а съберяха ли се на по-големи групи, това неизменно пораждаше насилие, убийства и кражби. Но имаше и други неща, не по-малко на брой, които се различаваха от учението на богинята — че истината гарантира справедливост, че тринайсетте раси са обречени на взаимна омраза, че хора като Адаса Орсун — тимзинка — са отделен и по-нисш клон на човечеството. Опитът да си проправи път през митовете и лъжите се бе превърнал не просто в негово призвание, а в извор на радост и забава.

• Предыдущая
• 138/142
• Следующая