Кралска кръв

Оглавление

Двете синайки се намръщиха и повишиха глас, подразнени от прекъсването. Ситрин измъкна от кесията си няколко медни монети и ги пусна в отворената чанта между двете изпълнителки, после хвана Маркъс под ръка и го поведе на запад, към дигата.

— Няма начин да я спечеля на своя страна — каза Ситрин. — Няма да стане. Двете не се харесваме, вярно, но това мога да го преглътна. Проблемът е, че имаме принципни несъгласия.

— Това наистина е проблем.

Мозъкът на Ситрин работеше на пълни обороти. Откакто се помнеше, банката беше нейният свят. Монети, банкноти и валутни курсове, как се определят цени и как да се възползваш от цените, които други се определили погрешно. С това беше израсла тя, не с любов, а с това.

— В момента разглеждам молба за финансиране от един човек, който си изкарва хляба, като търси изгубени вещи — каза тя. — Това няма да се хареса на Пик, нали? Как мислиш?

— Не ми звучи като нещо, което би харесала — каза Маркъс. — Банките и с такива щуротии ли се занимават?

— Банките се занимават с онова, което им носи пари — каза Ситрин. — Важното е, че покрай тази история ми хрумна една идея и искам да проучиш нещата. Ако можеш.

— Знаеш, че нямаш право да договаряш нищо.

— Това едва ли ще е проблем в случая. А може и да не излезе нищо. Но ако извадим късмет, може да донесем на Пик толкова пари, че тя да възстанови охраната в предишния ѝ вид.

— Интересна мисъл — каза Маркъс. — Що за бизнес си решила да започнеш?

— Нищо извън банката. Дори не може да се нарече нов бизнес.

— Търсене на изгубени вещи.

— Да.

— Нещо, което сме загубили ние.

— Да.

Изградената от варосани камъни дига се издигаше високо над бледата вода в залива. Навътре, там, където започваше дълбокото, водата беше синя като индиго. Близо до пристанището беше толкова плитка, че жълтееше като пясъка по дъното. Лодка на пристанищната управа превеждаше плиткогазеща галера през рифовете и пясъчните наноси, които защитаваха морското лице на града. Във вековната си история Порте Олива беше падал, но никога пред сила.

Маркъс опря ръце на зидания парапет и впери поглед в морето.

— И какво сме загубили, та смяташ да го търсиш?

— Товарът на „Гръмовран“ — отвърна тя. — Иначе трябва да плащаме по застраховката му. Пиратите все ще акостират някъде. Ако открием къде, може би ще успеем да си върнем поне част от изгубеното. Дори да е една десета от товарителницата, пак ще е достатъчно, за да възстановим пълното заплащане на твоите хора.

Чайки завиха покрай дигата, разперили неподвижно широките си криле, яхнали издигащия се въздух там, където бризът откъм морето се разбиваше в стените на града. Седмина млади тимзини с брезентови моряшки дрехи минаха наблизо, смееха се и говореха на висок глас. Единият извика нещо закачливо или цинично. Маркъс се обърна да ги погледне, после каза:

— Мога да поразпитам. От опит глава не боли.

— Ще трябва да действаме бързо.

— Мога да говоря бързо — каза Маркъс. — Какъв всъщност е планът? Ако открием товара и успеем да го върнем, какво ще постигнеш с това?

— Ще запазим парите в клона, вместо да плащаме обезщетението — отвърна Ситрин.

— Не очаквай Пик да ни благодари за това.

— Не за нея го правя.

— А — каза Маркъс. — С други думи, планът ти няма да помогне за разрешаването на истинския проблем.

— Пряко — не. Но ако се отрази благотворно на баланса, можем да използваме това на по-късен етап. Когато Пик се махне.

— И кога смяташ, че ще стане това?

Ситрин стисна устни и скръсти ръце. Чайка прелетя наблизо, хвърли сянка върху лицето ѝ, после изчезна нанякъде.

— Трябва да направя нещо — каза тя. — Не мога просто да си седя и да я гледам как играе на сигурно с риск да съсипе клона.

— Съгласен съм. И ще подкрепя всичко, което ще възстанови заплащането на хората, моето включително. А ако го направим зад гърба на Пик, отмъщението ще е още по-сладко. От друга страна обаче, ако номерът сработи и това подобри баланса на клона, холдинговото дружество едва ли ще отзове Пик.

— Но ако съсипем банката, за да се отървем от Пик… ще сме съсипали банката.

Ситрин притисна с пръсти слепоочията си. Изглежда, двете с Пик имаха един и същ проблем.

— Ех, ако можехме да си разменим ролите — каза тя. — Изобщо не ме интересуват банкетите и прочие официалности, на мен ми дай счетоводните книги. Това искам.

— Пик едва ли ще се съгласи.

— Може да я убием — пошегува се Ситрин.

— Това едва ли ще ни спечели доверието на холдинговото дружество — каза Маркъс. — Но все ще трябва да направим нещо.

Ситрин поклати глава. Думите му бяха като камъчета, които тежаха в стомаха ѝ. Сети се за кръчмата, но бързо прогони тази мисъл. Бирата нямаше да ѝ помогне. Даже нямаше да оправи настроението ѝ. Най-много да я приспи.

— Те никога няма да ми дадат доверието си, нали? — каза тя. — Коме Медеан. Холдинговото дружество.

— Може и да ти се доверят, след като те опознаят по-добре.

— Е, да им напиша няколко хубави писъмца тогава — каза горчиво тя.

— Няма лошо — отвърна Маркъс. — А междувременно нека видим дали ще можем да открием твоите пирати.

Гедер

Астер беше по-нисък от Гедер с половин глава, а Гедер не беше от най-високите. Обсегът на момчето беше по-малък от неговия, по сила бяха равни. Принцът имаше едно безспорно предимство — беше бърз.

Мечът му разсече въздуха, докато Гедер се опитваше да вдигне своя, за да блокира удара. Остриетата звъннаха едно в друго, вибрацията на сблъсъка ужили пръстите на Гедер. Астер се завъртя, прибрал меча близо до тялото си, после мушна под малък ъгъл нагоре. Гедер твърде късно схвана замисъла на атаката. Ударът закачи рамото му, хлъзна се по кожените доспехи и свърши при ухото. Болката беше остра и срина концентрацията му. Забравил за мечовете, той притисна ухото си с длан, залитна назад и падна по задник. По пръстите му имаше кръв. Чу меча на Астер да пада на земята и вдигна поглед. Принцът го гледаше разтревожено.