Кралска кръв

Оглавление

— Чуй ме — каза Симеон. — Привечер се чувствам по-силен, но пристъпът може да започне всеки момент. Нямаме много време да говорим. Ти трябва да дадеш аудиенцията на лорд Ашфорт. Разбираш ли? Когато настъпи моментът, всичко ще зависи от теб. Ти трябва да защитиш Астер. Ти трябва да договориш мир с Астерилхолд.

— Ще го направя.

— А аз ще направя всичко по силите си да оставя нещата в добър ред, но силите ми вече не са като преди.

В потъналата в полумрак стая Симеон изглеждаше като призрак. Левият му клепач и плътта около него бяха провиснали, сякаш половината му лице можеше всеки миг да се отлепи от черепа. Речта му се заваляше, кралят си почиваше върху планина от възглавници, които да подкрепят омекналия му гръбнак. На Гедер много му се искаше да повярва, че това е някаква болест, от която кралят ще се възстанови, но нищо от видяното не подкрепяше тази теория. Симеон понечи да каже нещо, после като че ли изгуби фокус върху мислите си. И след миг попита:

— Този защо е тук?

— Вие ме повикахте, ваше величество.

— Не ти. Другият. Онзи на прага. И какво е облякъл? — попита Симеон раздразнено. После раздразнението се смени със страх. — О, боже! Защо се е облякъл така?

Настръхнал от ужас, Гедер се обърна към вратата. Там нямаше никого. Хитрецът сложи ръка на рамото му и каза:

— Тази вечер кралят няма да разговаря повече с вас. Ако разсъдъкът му се проясни, ще пратим да ви извикат.

— Добре — отвърна Гедер. — Благодаря ви.

Нощта едва-що беше започнала, но тънкият полумесец на луната плаваше високо в мрака. Гедер се качи в каретата си с помощта на един от дворцовите слуги и облегна гръб на тънката дървена стена. Кочияшът подвикна на впряга, конете потеглиха рязко, стоманените подкови и обточените с железни ленти колела затракаха по паважа. Почти бяха стигнали до Сребърния мост, когато Гедер се наведе напред и извика през прозорчето:

— Не у дома. Откарай ме в храма.

— Да, милорд — каза кочияшът и зави.

Факлите в скобите бяха запалени и горяха толкова чисто, че не оставяха нагар по колоните. Знамето от паешка коприна все така висеше над входа, но в мрака червеното беше тъмно като осемделния символ. Гедер спря на стълбите и се обърна. Градът се разстилаше пред него, фенери и свещи грееха досущ като високите звезди, като отражения в гладка водна повърхност. Кралски шпил, Прорезът, именията на нобилитета и колибите на беднотията. Всичко това скоро щеше да е негово. Да го управлява, да го контролира. Той щеше да е протекторът на кралството, на Антеа, на малкия Астер. Щеше да е регент, щеше на практика да е крал — и цяла Антеа щеше да следва волята му.

Не чу Басрахип да излиза не защото едрият свещеник стъпваше тихо, а защото собственият му ум беше другаде. И се мяташе между еуфория и паника.

— Принц Гедер?

Широкото лице на свещеника изглеждаше загрижено. Гедер седна на стъпалата. Камъкът още пазеше спомен за дневната топлина. Басрахип събра полите на расото си и седна до него. Двамата поседяха в мълчание, като деца, уморени след дълъг ден на игри.

— Кралят е на смъртно легло — каза Гедер. — И аз ще заема мястото му.

Усмивката на свещника беше искрена.

— Богинята гледа благосклонно на вас. Светът се нарежда добре за онези, които имат нейната благословия.

Гедер се обърна. Лекият вятър диплеше на вълнички тъмното знаме и той изтръпна от лошо предчувствие.

— Тя не… тоест, богинята не убива краля заради мен, нали? Нали?

Басрахип се разсмя тихо и топло.

— Тя не действа по този начин. Светът е направен от малки животи и малки смърти, защото тя го иска такъв. Не, богинята не създава вълните, а само поставя своите избрани на такова място, че вълните винаги да ги издигат нагоре. Тя действа незабележимо, но сигурно.

— Добре тогава. Добре. Просто не бих искал Астер да загуби баща си само за да се наредят моите неща. — Гедер се облегна назад и опря гръб в горното стъпало. — Ще трябва да му кажа. Не знам как. Как да кажеш на едно дете, че баща му умира?

— Внимателно — каза Басрахип.

— Ами посланикът на Астерилхолд? Онзи, който искаше да убедя краля да му даде аудиенция? По всичко личи, че аз ще му дам аудиенцията, а не Симеон.

— Аз ще бъда с вас — каза Басрахип.

— Ако не друго, кралят поне ми каза какво иска, така че ще знам какво да правя. С посланика де. А и ще има хора, които да ми помагат. Регентът има съветници, точно като краля. Няма да е като във Ванаи, където всички искаха да се проваля. — Фрагмент от кошмар издрапа от прашните кътчета на ума му. Пожарите на Ванаи затанцуваха отново пред него и очертаха силуета на жена, която отчаяно търсеше изход. Огньовете ревяха, Гедер се сгърчи за миг под тежестта на вината и ужаса, после натика спомена там, откъдето се беше измъкнал. Той, Гедер, беше героят на Антеа. Случилото се във Ванаи беше добро. Когато отново заговори, гласът му беше по-силен: — Няма да е като във Ванаи.

— Щом казвате.

Гедер се изкиска.

— Алан Клин ще си оцапа гащите, като разбере!

— Какво трябва да направите? — попита Басрахип.

— За кое?

— За посланика.

— О. Симеон иска от мен да се грижа за Астер и да осигуря мир между Антеа и крал Лечан. Казах му, че ще го направя.

— Ясно. — Басрахип кимна. И след миг добави: — А ако се окаже, че няма как да спазите и двете си обещания, кое ще изберете?

Маркъс

От падането на драконите до дните, които тепърва щяха да дойдат, всичко човешко беше създадено и предопределено от неща, които на свой ред са били създадени и построени от нещо по-велико и по-жестоко. Великите монументи бяха навярно най-маловажните. Кулата в центъра на езеро Есасмад, до която не можеше да се стигне, Драконовия гроб в Карс, Празната крепост. Да, те вдъхваха страхопочитание, създаваха чувство за велика мистерия, но по-голямата сила се криеше в прозаичното. Драконовите пътища пресичаха земите на народите и където се пресичаха, израстваха градове, хранещи се от трафика и предимствата на добрата инфраструктура. Тринайсетте раси сами по себе си бяха ограничени от волята на своите създатели драконите. Синаите бяха тънки и бледи, неспособни да водят бой, затова сами се ограничаваха в познатите хълмове и долчинки на Принцеп С’Аналде. Тралгуни, ясуру и йему, агресивни и създадени за война, живееха в Кешет, в чиито просторни равнини нямаше естествени прегради срещу чужди нашествия и където спечеленото с бой днес не можеше да бъде защитено утре. Там, където релефът създаваше благоприятни условия за война, процъфтяваха расите, създадени за война. Там, където релефът предлагаше убежище от насилието, се заселваха онези, които имаха нужда от убежище. Печатът на драконите бележеше света от началото на историята и щеше да го бележи до самия край на всички неща.