Кралска кръв

Оглавление

— Твоите роли — каза тя.

— Моите.

Малки дъждовни капки бодяха сламения покрив над главите им и тухлената настилка отпред. Иззад навеса долитаха ударите на фалшивите мечове и пръхтенето на момчетата. Хорнет пътуваше с трупата отпреди Кари. Смит имаше повече роли от нея. Но тя щеше да ги поведе. Единствено тя би могла да задържи малкото им семейство, след като той си отидеше.

— Какво става? — попита Кари.

— Има нещо, което се чувствам длъжен да свърша — каза той.

— Ние ще ти помогнем.

— Вярвам, че бихте опитали. Но…

— Но?

Той се завъртя да я погледне в очите. Кари свали ръката си от раменете му. Очите ѝ бяха тъмни като косата и достатъчно големи, за да смъкнат години от истинската ѝ възраст. Изменникът я видя такава, каквато я беше видял онази първа вечер преди седем лета в свободния град Макиа — тогава Кари танцуваше за дребни монети на градския площад. Съвсем млада беше тогава, девойчица, като лисичка, гладна и недоверчива към силния пол. Талантът и амбицията се излъчваха от нея като топлина от огън. Опал го беше предупредила, че момичето ще им донесе неприятности, а после се съгласи, че цената си струва. Сега Кари беше жена. Изменникът се запита дали би изпитал нещо подобно, ако имаше дъщеря.

— Боя се, че няма да съм в състояние да направя нужното, ако едновременно с това трябва да пазя и вас — каза той. — Вие сте моето семейство. Ако знам, че сте в безопасност и добре, вероятно бих могъл да жертвам едно или друго, каквото е необходимо.

— Значи очакваш цената да е висока?

— Да.

Кари въздъхна и на лицето ѝ се появи кривата усмивка, която я навестяваше в моменти на криза. „Запомни това — каза си той. — Запомни как устните ѝ се кривват надолу, а веждите — нагоре. Задръж спомена. Внимавай.“

— Мамка му — каза тя.

— Наистина съжалявам, но трябва да ви оставя.

— Имаш ли някого предвид? Който да поеме ролите?

Изменникът усещаше болката ѝ. Предаваше я, изоставяше всички тях, но Кари не би го обвинила за това, не би му потърсила сметка, никога. Искаше му се да вземе ръката ѝ в своите, но тя вече бе избрала тона на разговора и той нямаше право да го променя. Вече не.

— Има една трупа, която пътува по северния маршрут. Полдрин Лех и Себаст Берин. Преди три години имаха двама, които се конкурираха за този вид роли. Намери ги и може да откриеш актьор, който вече знае репликите. Полдрин е хаавиркин, но това може да добави щипка екзотика, ако го отведеш на юг.

— Ще поразпитам за тях — каза Кари. — Ти кога тръгваш?

— Тази вечер — каза той.

— Сам ли трябва да отидеш?

Изменникът се поколеба. За това още не беше решил. Задачата му беше неизпълнима. Колкото неизбежна, толкова и обречена. Саможертвата си беше негова, което я правеше някак по-лесна. Как да помоли някого да сподели пътя с него, да тръгне към собствената си гибел? И все пак, ако това беше прашинката, която да наклони везните в едната или другата посока, към успеха или провала, към спасението или гибелта на цял един свят…

— Може би не — отвърна той. — Има един, който би могъл да помогне. Но не е от трупата.

— И сигурно няма смисъл да питам каква е тази тайнствена задача, която те отнема от нас? — попита Кари. А после, в противоречие на собствените си думи: — Поне толкова ни дължиш.

Изменникът облиза устни, търсеше думи, които не беше изричал дори наум. И когато ги намери, се изкиска под нос.

— Може да ти прозвучи малко високопарно… — каза и почеса брадата си с пръст.

— Ами кажи и ще видим.

— Отивам да убия една богиня.

Ситрин бел Саркор

Глас и представител на Медеанската банка в Порте Олива

Ситрин бел Саркор, глас на Медеанската банка в Порте Олива, излезе от банковия офис с високо вдигната глава, ведро лице и гняв в гърдите. Наоколо Порте Олива посрещаше пролетта. Пъстрите флагчета и лъскавите стъклени мъниста от празненствата по случай Първото топене още се валяха по улици и площади, мърляви и кални. Сняг се криеше в сенките, където обедното слънце не достигаше. Дъхът на Ситрин се къдреше пред нея, сякаш в гърдите ѝ имаше пещ, изригваща светъл дим, студеният въздух щипеше лицето ѝ, но тя не усещаше зъбите му, стоплена от гнева.

Мъже и жени от няколко раси бързаха по калдъръмената улица. Картадами с пригладена козина, украсена с мъниста; светли синаи с издължени лица; ясуру с люспи в бронзово и златно; тимзини с черен хитин; пухкави червенобузи първокръвни. Някои ѝ кимваха, други бързаха да ѝ направят път, повечето не ѝ обръщаха внимание. Ситрин може и да представляваше една от най-големите банки на света, но под мрачното небе на Порте Олива беше поредното полусинайско момиче с хубава рокля.

Влезе в кръчмата и топлият въздух я посрещна като ласка. Сродните аромати на бира и хляб се втурнаха да утешат сърцето ѝ и тя усети как възелът в стомаха ѝ мъничко се отпуска. Гневът се изхлузи като маска, прикриваща дебели пластове от отчаяние и безсилие. Млад синаец пристъпи да вземе шала ѝ. Ситрин му кимна с нещо като усмивка.

— Обичайната маса, магистра? — попита той.

— Благодаря, Верил — отвърна тя. — Обичайната.

Той се усмихна широко, сгъна се в театрален поклон и я покани да влезе. Някой друг ден това би ѝ се сторило мило и симпатично. Масата беше в дъното, скрита наполовина зад надиплена завеса. Това частично уединение ѝ струваше няколко монети повече от обичайната цена. Когато се чувстваше достатъчно силна за светски разговори, Ситрин сядаше на пейките в общото помещение и заговаряше хората в съседство. В южната част на града, при доковете, в таверните сядаха моряци и клюкарстваха за далечни плавания и бури; на север, където драконовият път се вливаше в централния площад при катедралата и губернаторския дворец, човек можеше да чуе подробности за търговията по суша, но кръчмата беше най-близо до нейната банка — нейната банка, за бога, — а и не всеки разговор трябваше задължително да носи изгода.