Кралска кръв

Оглавление

От яд, ако не от друго, преповтори наум плана си. С добър кон и достатъчно пари щеше да стигне до Карс. Там щеше да си намери евтина квартира в квартала на първокръвните и да кротува, без да привлича излишно внимание. Вероятно. Лесно щеше да намери Медеанската банка, да се мотае около нея, докато види Ситрин, а после…

Спря при входа на една тясна пресечка и се изплю в сенките. Тази сутрин всичко му се бе струвало толкова лесно.

Едноетажната сграда срещу гимнастическия салон не беше строена за казарма, но сега беше казарма. Все още носеше белези от предишните си животи — камъни с различен цвят, запълнили отворите, останали след свалянето на някакъв прикрепен към стената голям механизъм. Таванската греда в единия край беше почерняла от стар пожар. Издялани в камъка резки, бележещи ръста, година след година, на някакво отдавна забравено дете. Може сградата да е била училище, помисли си Маркъс, или от онези пренаселени къщи, където десетина семейства живееха заедно. През зимата се отопляваха с тухларска пещ, толкова стара, че металните ѝ части бяха изтънели наполовина.

Мъжете и жените в сградата бяха неговият отряд. Частната охрана на Медеанската банка. Рядко се събираха всички, освен късно вечер, след работа или кръчмарски запой, когато се прибираха на групи или поединично, връзваха хамаци или разпъваха спални чували и лягаха да спят на топло и на завет. Сега в казармата беше само Хлебарката, тимзинското момче с кафяв хитин по кожата, чието истинско име не използваше никой. Пораснало беше, откакто Маркъс го нае преди година.

— Всичко наред ли е, капитане?

— Освен че светът тъне в развала и провал ли? — каза Маркъс и момчето се разсмя, сякаш се е пошегувал. Маркъс взе спалния си чувал и се качи на покрива. Гълъб се стресна от появата му и излетя панически. Маркъс разстла одеялото, легна по гръб и се загледа в облаците, които посивяваха, и небето, което потъмняваше. Гласове долитаха от улицата и казармата под него. А неговите мисли упорито се връщаха към Алис и Мериам. Семейството, което бе имал по времето, когато все още беше човек, който може да има семейство. Тъмната коса на Алис, прошарена тук-там. Продълговатото лице на Мериам, белязано с негодувание още от раждането си. Все още чуваше как малкото му момиченце се смее в люлката си, помнеше как притиска нежно устни към шията на жена си. Гениалният млад генерал, поборник и главнокомандващ на законния наследник Лиан Пролезер. По онова време вярваше, че има силата да промени света.

Бяха минали повече от десет години, откакто Алис и Мериам спряха да изпитват болките на живота. Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицата им. Имаше други, когато ги усещаше до себе си в стаята, физически, осезаемо; невидими, тъжни и обвиняващи. Скръбта има тази сила да подвежда ума, Маркъс го знаеше, но това знание не му помагаше с нищо.

Капакът на покрива се отвори. И без да поглежда, Маркъс знаеше, че е Ярдем. Високият тралгун седна до него.

— Пик питаше за тебе, сър. Защо онези неща, дето ги купи от длъжника, са откарани в склада на банката.

— Защото аз съм началник на банковата охрана, затова.

— Ако ти ѝ го кажеш, може и да го сметне за по-основателно.

— Освен ако няма желание лично да отиде в склада и да изхвърли нещата на улицата, причината е без особено значение.

Ярдем се изкиска.

— Какво? — попита Маркъс.

— Аз ѝ изтъкнах същия аргумент. Тя обаче не прояви интерес към предложението.

— Тя, приятелю — каза Маркъс, — е една особено неприятна жена.

— Вярно.

— Но съвсем не е най-неприятният работодател, с когото съм си имал вземане-даване.

— Работодателите рядко са приятни, сър.

— И това е вярно.

Гълъбът отпреди малко, или друг като него, кацна на ръба на покрива и взе да ги оглежда подозрително, първо с едното си влажно черно око, после с другото.

— Е, Ярдем. Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?

— Сър?

— Няма да е днес.

— Това е полезна информация, сър.

— Как мислиш, дали от Мериам щеше да излезе добра банкерка?

— Трудно е да се каже, сър. При желание от нейна страна сигурно би се справила чудесно.

— Мисля да поспя. А с Пик ще се оправям утре сутрин.

— Да, сър. И… — Ярдем се изкашля. Звук гърлен и басов като далечна гръмотевица. — Ако съм прекалил…

— Това ти е работата, да прекаляваш. Когато е необходимо, е задължително да прекаляваш. Всички други ми имат страха и мълчат — каза Маркъс. — Е, освен Кит.

— Ще го запомня, сър.

Ярдем стана и си тръгна. Луната се скри зад тъмни облаци. Звездите изгряха, първо една, после шепа, после толкова много и толкова ярки, че не оставяха нищо на въображението. Маркъс ги гледа, докато мислите му не започнаха да гаснат по своя воля, затвори очи и придърпа одеялото да се завие. Ухание на печено свинско подразни обонянието му и изчезна, донесено и отвяно от капризния бриз.

Когато кошмарът очаквано дойде, не се различаваше съществено от предишните. Пламъците, писъците, тежестта на дребното мъртво телце в ръцете му. Само че този път в пожара имаше трима. Събуди се, преди да е разбрал дали третият е той, или Ситрин.

Ситрин

В навечерието на първото си морско плаване Ситрин се бе подготвила психически за разнообразните неволи, свързани с пребиваването на корабна палуба — гаденето, теснотията и най-вече угнетяващата мисъл, че животът ти зависи от случайни фактори, върху които нямаш контрол. Страховете ѝ се оправдаха, но в по-приемлива степен от очакваното. Най-изненадващо беше спокойствието, с което умът и тялото ѝ реагираха на принудителното бездействие. Денем, а и нощем, Ситрин излизаше на палубата и зяпаше вълните или далечната тъмна линия на брега. Нищо не можеше да направи, следователно нямаше нужда да прави нищо. Нямаше значение дали си мечтае корабът да стигне по-бързо до Карс, или я измъчва носталгия по малката ѝ квартира над банката, и понеже нямаше значение, скоро тя се научи да живее в настоящия момент. И беше сред първите, които видяха удавените.