Кралска кръв

Оглавление

Атаката щеше да започне призори, та слънцето да свети в очите на врага. Сега имаха по-добър таран — по-голям дънер с бронзов клин в единия край и с паянтов навес от дъски и тръстика, който да спира стрелите. Не само стрели щяха да засипят тарана, разбира се, а и горещо масло и вряла вода. Огън. Можеше да мине и половин час, докато разбият вратите на отсрещния форт. Колко мъже можеше да загуби Досън за половин час? Като нищо — всичките.

Мъгла се разстилаше над земята под бледата синьо-розова зора. Крещящите свещеници бяха прегракнали като свраки.

— Мъже — обърна се Досън към рицарите си. — Ние сме лордовете на Антеа и на Разсечения трон. Това е достатъчно.

Мечове излетяха със звън от ножниците и рицарите ги вдигнаха пред лицата си в поздрав. Досън обърна коня си, мъжете заеха своите места.

Щом първите слънчеви лъчи огряха кръглия форт, Досън даде знак за атака и неговите фермери, селяни и безимотни войници се юрнаха по моста. Гласовете им се сляха в рев, който заглуши рева на бурната вода. За миг Досън си позволи надеждата, че врагът е изгубил ума и дума, зашеметен от атаката. А после заваляха стрели. Една уцели един мъж в рамото, той залитна, падна в реката и потъна. Още стрели. Още писъци.

А сетне се чу трясъкът на тарана по вратите отсреща. Конят се разтанцува под Досън, уплашен от хаоса на битката, усетил тревогата на ездача си, или и двете. Тримата свещеници стояха при отворените порти на белия форт, сгърбени в кафявите си раса, уморени и недоспали.

„Ако се провалим, ще изпратя главите им на Палиако“ — помисли Досън.

Мелето в другия край на моста сякаш живееше собствен живот, дишаше като огромен гигант. Таранът беше слонското му сърце. Мъжете още се държаха в плътна формация, въпреки стрелите, и макар от бойниците на форта да хвърлиха няколко факли, таранът не се беше подпалил. Справяха се добре. Дори да загинеха до крак, щяха да са загинали храбро.

Нещо се промени. Глухият трясък на тарана се сля със звука на цепещо се дърво. И още веднъж. А после се надигна рев и мъжете на Досън се втурнаха в кръглия форт през разбитата врата.

— Атака! — изрева Досън. — Рицари на Антеа, след мен! След мен!

Приведен над врата на коня, Досън полетя по моста, оголил зъби в ярост и опиянение, жаден за кръв. В мелето при кръглия форт имаше колкото вражески, толкова и негови войници, но и едните, и другите се пръснаха пред коня му. А после всички се озоваха в двора на форта и заляха врага като вълна. Нещо гореше, димът беше горчив, гъст и вълнуващ. Виковете на бойците бяха музика.

До обед всичко беше свършило. Шейсет вражески войници бяха мъртви. Два пъти по толкова — пленени. Колцина бяха избягали или паднали в реката Досън можеше само да гадае. И най-важното — драконовият път беше негов, разчистен и водещ право в сърцето на вражеското кралство.

Сега Досън стоеше край бойниците на своя нов форт, първото укрепление западно от Сият, което антиец беше превземал така категорично от цяло поколение. Куриерът, който предната вечер трябваше да отнесе отказа му на Палиако, го чакаше на крачка встрани. Досън връчи на младежа седем писма, сгънати, зашити по краищата и подпечатани с личния му печат. Заповеди до всички полеви командири на негово подчинение, всичките с един и същ текст. „Войната е спечелена. Зарежете тресавищата и елате при мен.“

Редно беше да е в екстаз. Редно беше този миг да е лебедовата песен на живота му.

Под него, в двора на форта, мъжете се смееха и танцуваха. Двама фермери си подритваха като топка главата на вражески войник, докато гарнизонният командир не ги видя и не сложи край на играта им. Лееше се вино, както и други, по-силни напитки. Знамената на Астерилхолд бяха изгорени и на тяхно място се издигаха антийски.

Антийски и още едно. Червено с осемделния символ. А в двора тримата врабци се смееха и приемаха благодарности. Любимите еретици на Палиако. Тази победа не беше на Досън. Не беше на Разсечения трон, дори на Палиако не беше. Беше на чуждоземските свещеници и дори никой друг да не си даваше сметка за това, Досън го разбираше отлично. Знаеше го, и нещо повече — знаеше какво означава.

Беше допуснал развалата да го докосне.

Клара

Новината за победата лъхна над Камнипол като топъл ветрец — уж нищо не се промени, а се промени всичко. Клара забелязваше промяната в десетки дребни неща. Пекарят размазваше по-щедро мед по кифличките, които му поръчваше. Модата на тъмните кожени наметала с възширока кройка, която тъкмо бе започнала да отмира, се възраждаше. Промени се и основната тема за разговор на жените от нейния кръг — преди се тревожеха, че благородните им съпрузи са далеч, сега се тревожеха, че ще се върнат преждевременно. Беше като да видиш как кората на зимно дърво се изпълва с пролетни сокове още преди да е излязло първото листо.

Вести пристигаха ежедневно, някои достоверни, други — по-скоро слухове. Армиите превзели Калтфел, не, отблъснати били. Някакъв войник видял призрака на Симеон насред мелето, или крачещ по бойното поле, или пък застанал до лорд-маршала. Клара и преди беше чакала у дома, докато мъжете се сражават на бойното поле, но тази упорита мълва за духовете на мъртвите беше нещо ново. Започваше да се чуди дали и във военните слухове няма мода като във всичко останало. Погледнато от този ъгъл, не виждаше причина защо и при слуховете да не е така.

Писмата от Досън обаче будеха у нея тревога.

Пристигаха два пъти седмично, почти без пропуск, достатъчно често, но не толкова регулярно, че редките закъснения да я тревожат. Досън беше пестелив с фактите — тя беше негова съпруга, да, но не беше член на военния съвет все пак, — наблягаше повече на общи неща и лични впечатления. И с всяка следваща победа май ставаше все по-гневен. Често се разпростираше върху политическите и роднински връзки на Антеа с Астерилхолд: кралствата били като дърлещи се братя. Колкото до чужденците, мнението му за тях беше по-непримиримо отвсякога. Клара имаше чувството, че съпругът ѝ пише тези писма повече на себе си, отколкото на нея. Може би призракът на Симеон наистина яздеше с него, пък макар и метафорично.