Кралска кръв

Оглавление

— А настоящата управляваща каста в Астерилхолд? — попита Басрахип.

— Е, на тях не може да се вярва, нали така? Разкрихме ги, унижихме ги, отнехме им имения и собственост — каза Гедер. — Сигурен съм, че ще се опитат да ни подложат крак. А и същите тези хора, някои от тях, крояха заговор да убият Астер. Това, че са загубили една война, не ги прави различни, нали?

— Разбирам — каза Басрахип.

Гедер взе половин варена круша, лапна я и засмука сладкия сок. Вкусът беше великолепен.

— Да — каза той с пълна уста. — Ще ми се да виждах друг начин. Наистина. Но няма начин хем да осигурим безопасността на Астер, хем да оставим властта в ръцете на враговете си. Щом не могат да бъдат приятели и съюзници, значи са направили своя избор. Ще трябва да умрат.

Досън

Калтфел бе като странно съновидение, кацнало сред широката равнина. Кулите му бяха от червен камък, крепостните му стени бяха високи четири човешки боя.

В мирни дни Калтфел се славеше с най-добрите развъдници на куриерски птици. Казваха, че отгледаната в Калтфел птица владеела тайните на драконите, и личният опит на Досън показваше, че може и да е вярно. Беше идвал тук и преди, като младеж. Още помнеше светлите улици, лютите чушлета и кафето с шоколад. Дори се беше дуелирал веднъж в един от странните триъгълни дворове, които местната знат използваше за тази и други цели, и беше спечелил дуела. След това се беше напил и се събуди в чужда стая, с принц Симеон.

Още в първия ден, когато войската му пристигна пред столицата на Астерилхолд, Досън нареди да опожарят всички постройки извън крепостните стени — чифлици, складове, конюшни, кожарски и бояджийски работилници. Малкото оцеляло, след като димът се разнесе, бе съборено, с изключение на гробницата източно от града. Гробниците заслужаваха уважение, така смяташе Досън. А и Антеа нямаше спор с мъртвите. След това инженерите му се заеха да построят обсадните машини. Требушети и катапулти засипваха с камъни исполинските червени стени и залостените порти. Работеха на смени, ден и нощ обстрелваха стените и така в продължение на седем дни. Вечер и призори Досън пращаше хора да съберат изпражненията — човешки и животински, — после инженерите променяха ъгъла на един от требушетите и изстрелваха миризливия товар в самия град. Скоро хората му включиха и други боклуци — мъртви котки и кървави превръзки, развалено налазено от червеи месо. Портите не се отваряха. Врагът не направи нито един излаз. Досън не бе и очаквал обратното. На деветия ден от началото на обсадата един съгледвач откри заровена в земята система от тръби, която отвеждаше отпадните води на града в една долчинка. Инженерите на Досън разкопаха тръбите и ги запушиха.

Когато им свършиха камъните, минаха на напоено с катран и подпалено дърво. Калтфел издържа огнения дъжд още три дни. На два пъти се разгоряха пожари, на два пъти обсадените ги потушиха. На десетия ден Досън видя първите обнадеждаващи признаци. Калтфелци освободиха птиците си. Големите ята се въртяха около кулите, обърканите птици търсеха начин да се приберат у дома. Привечер отлетяха на север. Досън се замисли дали да не прати лъкометци след тях и после да изстреля трупчетата на гълъби и врани над крепостните стени. Реши да не го прави. Реши, че мъртвите и птиците са свободни да избягат.

Симеон обичаше Калтфел. Имаше нещо екзотично в дворцовия живот на града. Едновременно познат и непознат. Хората говореха с лек акцент, удължаваха гласните толкова много, че дори първокръвните сред тях изглеждаха по-чуждоземни от ясурите и тимзините в Камнипол. Кралският дворец се издигаше на широк площад, където хиляда момичета бяха танцували за тях. Докараха още камъни от една кариера на север, която войниците на Досън бяха превзели, и атаката срещу стените започна отново. Една нощ отчаяна група войници се измъкна от града и се опита под прикритието на мрака да подпали катапултите. Успяха да унищожат два, преди антийците да ги спрат, после Досън ги върна в обсадения град с помощта на трети. Без да ги убива предварително.

Всяка сутрин тримата свещеници идваха при него.

Досън седеше на кожения си походен стол, бос, а оръженосецът вадеше кърлежи от кожата му. Светлата влажна лятна утрин го подсещаше за езерата у дома, където се къпеше с връстниците си като малък. Свещениците, създания на пустинята, изглежда, никак не харесваха времето.

— Милорд, ще спечелим тази битка за вас, ако ни позволите.

— Не позволявам — отвърна Досън, като всяка сутрин досега. — Антеа е достатъчно силна да пречупи Калтфел и без вас и смятам да направя точно това.

— Чуйте ме, милорд…

— Приключихме. Вървете си — каза Досън, като всеки ден досега. Медени им бяха езиците. Позволеше ли им да изложат аргументите си, току-виж се размекнал, като при моста Сереф и двата форта близнаци.

Обсаждащата армия изяде запасите си и нападна околността като рояк скакалци. Нито едно дърво не остана, въздухът побеля от дима на зелена дървесина. Фургони пристигаха от Антеа, фуражирски отряди навлизаха все по-дълбоко на юг към тресавищата, колеха добитък и ограбваха чифлици. Беше война на издръжливост, бавен и мъчителен край на една кампания, която бе започнала устремно и твърде бързо. По преценка на Досън околността щеше да носи белезите си поне още едно поколение.

Двайсетина дни след началото на обсадата един от войниците му умря от треска, която беше хванал в южните тресавища. Поради липса на истински свещеник Досън лично извърши заупокойните ритуали, после нареди да разчленят трупа на войника и да го хвърлят с катапулт над стената.