Кралска кръв

Оглавление

Клин пак отпи от водата, но и за миг не сваляше погледа си от Досън. Върна му чашата и облиза устни.

— Струва ми се, че искате да ми кажете нещо — каза Клин все така официално. — Но съм много уморен и още съм болен, затова карайте направо, с думи прости, става ли?

— Става. Предлагам ти да се освободиш от гнева на Палиако и да си върнеш доброто име. И нещо по-важно, призовавам те да се притечеш в помощ на Антеа и Разсечения трон. Допуснахме предателство отвътре. Сега трябва да оправим нещата. Антеа има нужда от нов регент. Който и да е, само не Гедер Палиако.

— И аз как да го направя това? — попита Клин, но Досън виждаше, че вече се е досетил за отговора.

— Като ми помогнеш да го убия.

Маркъс

Търговските кораби от остров Нарин пристигнаха в Порте Олива и градът се разбръмча като кошер през лятото. Търговци заляха хановете и кръчмите до пристанището, разпитваха за информация, наливаха с бира моряците и увеличаваха печалбата на ханджии и пивовари. Кои кораби отплавали първи и кои последни, кои търговци се срещали за тайни договорки в далечното островно кралство. Поглъщаха жадно и най-малката подробност. Това беше най-усилното и важно време в Порте Олива и въпреки непоносимата жега пазарлъци вървяха на всеки ъгъл. Медеанската банка не беше вложила пряко пари в презокеанската търговия миналия сезон, така че отсъствието на Ситрин бел Саркор не предизвикваше излишни въпроси. Не остана незабелязано обаче.

Дъждец се изсипа от ниското бяло небе, сгъсти въздуха и го насити с пара. В кръчмата беше горещо и душно. Изправени пред избора между влага и жега, хората бяха предпочели дъжда и дворът с изглед към морето се беше напълнил с пейки и столове. Маси нямаше, за да има повече място. Маркъс седеше с Ярдем, Ахариел Акабриан и ясуруто Харт. Четирима мъже от четири различни раси, седнали заедно. Единствената толкова разнородна група в двора, забеляза Маркъс.

— Трябва ни хитрец, който може да направи бирата студена — каза Ахариел.

— Трябва ни пустиня — каза Харт.

— И как ще помогне пустинята? — вдигна вежди картадамът. Още в началото на лятото си беше остригал козината почти до голо. Розовата му кожа, прошарена с гъста черна четина, и още по-розовите зърна на гърдите му изглеждаха някак неприлично. Без мънистата си приличаше повече на първокръвен, но незнайно как по-малко на човек. Зловещо беше — като човек без раса. Други картадами си оставяха декоративна ивица козина, за да си запазят мънистата, но Ахариел беше избрал удобството пред благоприличието.

— Вземаш едно голямо гърне — каза Харт и събра ръце в кръг пред гърдите си. — Слагаш в него едно по-малко, пълниш празнината помежду им с пясък и го намокряш. Така бирата остава що-годе студена. Или месото. Но тук няма да се получи. Много е влажно. — Цъкна с език при последната дума, сякаш я смяташе за лична обида. — Ами ти, Ярдем? Какво правят тралгуните?

— Пият бирата топла — каза Ярдем с широка усмивка.

Другите се засмяха, с изключение на Маркъс. Дошъл беше за чаша бира, защото не му се стоеше още един ден в казармата или в банковия клон и защото имаше нищожен шанс една кръчма край пристанището да предложи нещо интересно. Когато дойде тук обаче навалицата и врявата бързо го изнервиха. Имаше прекалено много хора и прекалено нагъсто. Появеше ли се заплаха, изобщо нямаше да я види. Напрежението се събираше в раменете и стомаха му.

Оглеждаше множеството, без сам да знае какво търси. Познато лице може би. Ситрин или Пик. Или майстор Кит. Да, точно така. Оглеждаше се за майстор Кит. Но не заради безумния план на стария актьор, каза си Маркъс. Не, просто за да прекара няколко часа с човек, който не е стоял една година закотвен в Порте Олива като него и подчинените му. С човек, когото съдбата още не е заковала на едно място.

Зачуди се къде ли е отишъл Кит. Какво ли прави в момента. Трудно му беше да си го представи сам, без другите актьори. Кит си беше създал живот и семейство, а после ги беше зарязал, защото така смятал за правилно. Нямаше значение колко глупава е причината, постъпката пак го бележеше като храбър мъж в свят на страхливци. Маркъс никога не би зарязал работата си тук, за да хукне на някакво откачено и обречено приключение. Освен може би ако…

Някой сложи ръка на рамото му, той вдигна глава и срещна погледа на Кахуар Ем. Мелезът беше с цветовете и чертите на първокръвен, но кожата му беше грапава от закърнелите ясурски люспи. Преди близо година Кахуар Ем беше съперник и любовник на Ситрин и единственото, което Маркъс харесваше в него, бе фактът, че не може да има деца.

— Да ви черпя по едно? — попита Кахуар Ем и зачака отговор.

— Защо не? — каза Маркъс и се дръпна да му направи място на пейката.

Кахуар извика на едно припкащо сервитьорче, посочи му малката групичка охранители и чак тогава седна. Усмивката му беше едновременно отрепетирана и искрена. Трудно беше да му имаш зъб. Такава му беше работата в края на краищата — да се харесва на хората.

— Магистрата май ще изпусне сезона — подхвърли Кахуар.

— Има спешна работа в Карс — каза Маркъс. — Не знам много. Ние сме си прости войници, нали така. — Кахуар Ем се разсмя, защото и двамата знаеха, че истината е по-различна. — Чух, че идеята ви за ескортираща флотилия не е дала планирания резултат.

— Знаехме, че ще минат няколко години, преди да реализираме печалба от това начинание — каза Кахуар Ем и сви рамене. — Аз пък чух, че май трябва да благодаря на вас за това-онова.

— Мразя да ми благодарят — каза Маркъс, но усмивката отне от жилото в думите му.