Выбери любимый жанр
Оценить:

Кралска кръв


Оглавление


77

— И аз така чух — отвърна жената.



Ярдем го откри до дигата малко преди зазоряване. Междувременно Маркъс беше изтрезнял. По някое време след полунощ дъждът беше спрял и от облаците нямаше и помен. Ярдем държеше кесийка печени ядки. Клекна до Маркъс и му предложи. Маркъс бръкна в кесийката и си взе една шепа. Бяха сладки и сочни.

— Не те видях в казармата — каза Ярдем.

— Аз съм един тъп задник.

Ярдем кимна и метна една ядка в устата си. Задъвкаха мълчаливо. Чайка изпищя, издигна се в тъмното небе, после се спусна обратно към скалите, сякаш нещо горе я беше смутило.

— Действал си по бързата процедура, сър? С жената?

— Да.

— Деца да очакваме ли?

— Не. За това поне внимавах. Но после взех да говоря за…

Маркъс се наведе напред и стисна главата си с ръце.

— Раничко е било да говориш за тях, сър.

— Раничко беше.

— Подплашил си я и тя е избягала.

— Избяга — отвърна Маркъс.

Във водите под тях рибарските лодки излизаха за дневния улов. Приличаха на черни точки върху тъмното море.

— За Алис и Мериам ли се разприказва? — попита Ярдем. — Или за магистрата?

— За Ситрин.

— Мислиш, че няма да се върне, така ли?

— Мисля, че може и да не се върне. Не бих я обвинил, ако реши да остане там. А някой ден ще трябва добре да си помисля какво е нужно, за да завъдя семейство, което да остане при мен.

Ярдем кимна, помръдна ухо и обиците му звъннаха. Двамата седяха и мълчаха.

— Аз имам отговор на това — каза накрая Ярдем.

— Теологически?

— Да.

— Тогава по-добре ми го спести — каза Маркъс, плесна се по бедрата и стана. Гърбът го болеше по цялата дължина, устата му беше пресъхнала. Протегна се и нещо между плешките му изпука като суха съчка. — Пик вече ни е подготвила списък със задачи, познах ли?

— Позна, сър. Но ако искаш да поспиш, аз ще се оправя. Ще организирам момчетата и ще свършим каквото има да се свърши.

— Не. Работата си е работа — каза Маркъс. — Не чака.

Досън

Камнипол отвори портите си за Досън и неговите хора като за герои от легенда. Тежките черно-златни краски на града се губеха под разноцветна празнична украса. Десетметрови гирлянди висяха от прозорците на Кралски шпил, мостовете над Прореза бяха окичени с цветя, както естествени, така и дело на човешки ръце. Досън вървеше по широките улици, придружен от почетна стража, детски хорове пееха древните химни за юнаци и герои, включвайки и неговото име сред имената на героите от миналото. Камнипол го посрещаше като велик човек и родолюбец. Иронията беше жестока. Всичко това беше вярно, но заслугата не беше на Досън.

Засега.

Армията чакаше на лагер извън крепостните стени. Войски не се допускаха в столицата. Това беше старо правило, а след бунта на наемниците традицията се спазваше още по-стриктно. Но дори да беше вкарал силом войската си в града, това не би му свършило работа. Днес Камнипол го посрещаше и славеше като герой само защото се беше проявил като послушно оръдие на Гедер Палиако и неговия култ. Обърнеше ли се твърде рано срещу регента, провалът му щеше да е гарантиран. Досън се усмихваше, вирнал брадичка, махаше, приемаше цветните гирлянди и си напомняше, че всичко това не е отплата за стореното дотук, а е аванс срещу другото, което тепърва щеше да направи.

Зад него крал Лечан вървеше с гордо вдигната глава, с цялото достойнство, което можеше да изстиска от старото си тяло. Веригите около врата и китките му бяха сребърни и толкова тънки, че можеха да минат за бижута, но си бяха вериги.

Лорд-регентът ги чакаше в голямата зала за аудиенции в Кралски шпил. Принц Астер седеше до него, а едрият като бик свещеник стоеше прав зад трона. Палиако носеше малката регентска корона и вездесъщото си черно кожено наметало въпреки жегата. Свещеникът беше с кафявото си расо, не по-различно от расата на другите, по-нисши негови съратници. Врабец, който шепне в ухото на врана.

Множеството беше притихнало. Не чак мълчаливо. Досън чуваше мърморене и оплаквания, но не толкова много, нито толкова силни, че да заглушат гласа му.

— Лорд-регенте — каза той. — Възложихте ми да покоря Астерилхолд. Дойдох да докладвам, че задачата е изпълнена.

При последната дума тълпата избухна в аплодисменти и победоносни викове. Досън овладя напиращата усмивка. Не сваляше поглед от лицето на Палиако. Никой не знаеше, че е пренебрегнал заповедта на регента, самият той не беше получил отговор на писмото, с което уведомяваше Палиако, че е взел нобилитета на Астерилхолд под личната си протекция. Не беше изключено Палиако да го обвини в предателство, но точно сега, когато столицата звънтеше като празнична камбана в чест на Досън Калиам, това беше малко вероятно. Почти невъзможно.

А и регентът всъщност се усмихваше. Оглеждаше се с широка усмивка, сякаш тълпата аплодираше него. Палиако стана и вдигна ръка да ги призове към тишина, но врявата продължи още минута-две, преди постепенно да затихне.

— Лорд-маршал Калиам. Вие още веднъж доказахте, че сте безценен приятел на Разсечения трон. За мен е дълг и удоволствие да ви дам още титли и владения. От днес нататък вие сте Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет, както и на баронство Калтфел.

Досън усети тежест в гърдите си. Подновените викове го пометоха като лятна буря. Вече се беше досетил, че преговори за мир няма да има, че войната, приключила вече, не е била конфликт между цивилизовани кралства. Била е откровено завоевание и сега Палиако раздаваше военната плячка: подаряваше на Досън град, голям почти колкото Камнипол. На практика го беше направил втория по влияние човек в империята, предшестван единствено от самия регент.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор