Кралска кръв

Оглавление

Четирима мъже седяха около паднала плоча гранит. Сър Алан Клин, Естин Серсилиан, Одерд Мастелин и Миркус Шоут. Рицар и трима графове под тонове мрак. Досън се запита дали Шоут, Серсилиан и Мастелин са участвали в заговора на Клин от самото начало. Нищо чудно Маас да бе имал и други съюзници, останали неразкрити.

Седна при тях и плъзна поглед по мъжете, които се бяха съюзили с Астерилхолд срещу Симеон. Само преди година те му бяха врагове. Сега съдбата ги беше събрала.

— Радвам се, че си успял да събереш толкова съмишленици — каза Досън.

— Това помогна, милорд — отвърна Клин и побутна към него заповедта за екзекуцията. — В двора има хора, които поддържат близки връзки с роднините си от другата страна на границата.

Досън взе листа, сгъна го и го прибра.

— Какво ще правим? — попита Шоут, гласът му бе писклив и напрегнат.

— Каквото трябва да се направи — обади се глас от тъмнината. Досън се изправи миг преди лорд Баниен, дук на Естинфорт, да пристъпи в светлината. Лицето му беше спокойно и овладяно, пясъчнорусата му коса падаше върху черните му очи. — Получих писмата ти, Калиам. Говорих и със сина си. Уви, стигнах до същия извод. Антеа е превзета от чуждоземски вещери.

— Значи синът ти ти е казал — отвърна Досън. — За случилото се на моста.

— Каза ми. И аз съм с теб. Но трябва да действаме бързо. Ако се разчуе какво правим, ще платим с живота си.

— Колко мъже можеш да доведеш? — попита Досън.

— Двайсетима, на които мога да се доверя напълно. И още сто, след като зарът бъде хвърлен.

Шоут обеща седем, Серсилиан и Мастелин — по десет всеки, както и пълния ресурс на домовете си, тоест още седемдесет души.

— Аз мога да дам дузина за първата атака — каза Клин. — Като броя и себе си. Но само ако стигнем до единодушно съгласие, че Палиако трябва да умре.

Досън плъзна поглед по руините наоколо, кимна и каза:

— След три дни Палиако дава банкет в моя чест. И по повод победата над Астерилхолд. Още не са ми го съобщили официално, но подозирам, че смята точно тогава да екзекутира крал Лечан. Мъжете може да се съберат в моята къща. Ако пристигнат за празненството, дегизирани като моя почетна стража, ще ги пуснат в голямата зала. Ще приключим с Палиако там, на масата.

— Не искам да започваме гражданска война — каза Мастелин.

— Няма — отвърна Досън. — Приключим ли, всички ще се предадем на принц Астер. Важно е да не оставим и капка съмнение, че сме го направили за доброто на короната.

— И ще оставим нещо такова на преценката на едно невръстно момче? — каза Шоут. — Ако реши да ни потърси сметка, ще свършим в затвора.

— А ако ти си се надявал да избегнеш всякакъв риск, значи си дошъл на грешното място — каза Досън. — Дори всички да загинем, било в бой, било на ешафода, пак ще е малка цена в сравнение с каузата ни. Трябва да си върнем трона на Антеа. Да убием предателя и да подкрепим краля. Нямаме друг път.

— Съгласен съм — каза Баниен и удари с длан по плочата. — Но смъртта на Палиако е като да скършиш меча, без да скършиш ръката, която го държи. Имаме и друг проблем.

— Разбира се — каза Досън. — Свещениците. Трябва да ги избием до крак. И да изгорим храма.

Ситрин

Ситрин никога не беше стигала толкова далеч на север. Някои неща, повечето дребни подробности, знаеше от разказите на магистър Иманиел, но представите, които си беше изградила, не винаги съвпадаха с действителността. Знаеше например, че северното крайбрежие е осеяно с каменни рибарски къщи, но си ги беше представяла като четвъртити солидни постройки по подобие на ванайските, само че по-малки. В действителност обраслите с мъх буци приличаха повече на естествени образувания, израсли по своя воля от сиво-зелените брегове, отколкото на постройки, дело на човешка ръка. Чувала бе за големите летящи гущери, които живеели на скалните островчета и се хранели с риба, но си ги беше представяла като малки дракони, а не като тромави прилепоподобни създания. Имаше и други неща, неочаквани и чудни по свой начин. Тук дните бяха още по-дълги, слънцето отстъпваше неохотно през нощта за няколко часа, преди да изгрее отново. Зимата щеше да промени това, разбира се, мракът и студът щяха да се раздуят и да вземат своето с лихвата. Когато плаването приключи и корабът им пристана в Естинпорт, Ситрин стъпи на земята на имперска Антеа.

Не ѝ беше хрумвало, че земята може да има своя физиономия и самоличност, но докато пътуваха към великия Камнипол, разликите буквално се набиваха на очи. Целия си живот Ситрин беше прекарала близо до бреговете на Вътрешното море. Преди година беше прекосила планините на изток към Порте Олива. Видяла беше горите северно от Свободните градове. Но в голямата си част онези места бяха хомогенни — или планина, или гора, или крайбрежие. А тук всичко го имаше на едно място — скали до тучни ливади, ливади до вековни дървета. Плодородна обработваема земя се нижеше покрай пътищата, синори от неогладен тъмен камък деляха дългите тесни ниви. Тук планините се издигаха в меки дъги към небето, като хляб, който е оставен да втасва прекалено дълго, преди да го метнеш в пещта. В сравнение със Свободните градове и дори с Биранкор Антеа излъчваше самоувереност. Стара, мухлясала, вечна. Притежаваше най-красивия пейзаж, който Ситрин беше виждала, беше земя, която заслужава да я обичат. Ситрин искаше да я обича, но не изпитваше нищо.

Камнипол вече се виждаше на южния хоризонт, макар да им оставаха още три дни път. Погледнат от север, приличаше на нисък хълм, назъбен по хребета от голи дървета и трънливи храсти. Дим се стелеше над него като от готварските огньове на голяма войска. Ситрин знаеше, че Камнипол се слави с красотата си, и отблизо сигурно беше красив. Оттук обаче не изглеждаше красив.