Кралска кръв

Оглавление

— Имаме. Помислих си да ви разведа из града, ако желаете.

— С удоволствие — каза Ситрин и го хвана под ръка. Парин се поклони леко и я поведе.

Сега, след като първоначалният шок бе отминал, Ситрин откри в Камнипол сурова мрачна красота, в момента накипрена с празнични гирлянди. Ала след като свикна с украсата, видя под нея тъмния камък и великолепието на зданията.

Гигантският каньон на Прореза минаваше през града, разсичаше го като дълбока рана, която разкриваше костите под основата на днешните сгради. Сребърния мост, по който пресякоха Прореза към Кралски шпил, нямаше нищо сребърно по себе си, а само дебели талпи, които се люлееха със скърцане над бездната. Ситрин спря едно момиче и го попита за Есенния мост. Момичето посочи на юг и я изгледа жалостиво, сякаш Ситрин беше попитала дали небето е горе или долу.

Самият Кралски шпил беше изумителен. По-голям замък Ситрин не беше виждала, а и не вярваше, че някъде по света може да има друг като него. Около него се редяха градските къщи и градини на висшата прослойка, гробниците на мъртвите, храмовете. Ситрин спря пред един храм с голямо червено знаме и осемделен символ в центъра. Парин Кларк погледна нагоре към знамето, после надолу към Ситрин, но тя само поклати глава — храмът сякаш ѝ бе напомнил за нещо, но то избяга, преди да го е уловила. После двамата продължиха.

Привечер, когато се върнаха в странноприемницата, Ситрин едва се държеше на крака от умора, но възелът в стомаха ѝ се беше поотпуснал. Не се беше стопил напълно, но половин мях вино и малко печено месо щяха да я приспят, реши тя, въпреки чуждото легло. Парин Кларк седна с нея в претъпканата пивница на хана.

— Прекрасен град — каза Ситрин. — Но едва ли сте изминали толкова път само за да ми го покажете.

— Не, но реших, че ще е приятно да се поразходим, вместо да киснем в хана, а и това беше единствената ни свободна вечер — каза той. — От утре се хващаме на работа. Недалеч оттук има двама търговци, с които сме работили и преди. Искам да поговоря с тях. Има и един друг, с не толкова добра репутация, който работи в Прореза.

— Във Прореза? — Ситрин вдигна вежди.

— Не е от най-скъпарските квартали на града — отвърна намусено Парин Кларк. — Колоритно е, но и претъпкано и мръсно.

— Онзи човек не ще да е много важен.

— Не е много богат — каза Парин. — Но това са различни неща. Да познаваш вкуса на градския каймак не е като да изпиеш утайката. А ние искаме и от двете. Ще дойдете с мен, когато отида там.

Тя кимна и отпи глътка вино. Не беше много добро, но поне беше силно. А това беше по-важното в случая. Топлинка се разля в стомаха ѝ, после бавно плъзна към раменете и лицето.

— Защо? За да ме държите на къса каишка, или за да науча нещо?

— Да научите — отвърна той без колебание. — Разговарях с Коме за това, преди да тръгнем. Всъщност казах му за вас още когато се върнах от Порте Олива. Стигнахме до извода, че вие сте инвестиция, която си струва риска. Имате бърза мисъл и нюх към нашия занаят. И повече опит, отколкото е нормално за човек на вашата възраст. И разбирате как стават нещата в нашия бизнес.

— Което ме прави или най-добрия ви съюзник, или най-опасния ви враг — каза тя.

— Да. Или нещо друго може би. Ще видим.

Ситрин се усмихна.

— Ще го направя, да знаете. Ще направя каквото е необходимо, за да успея в това. Всичко.

— И аз така реших — каза Парин Кларк. — Но съм бъркал преди, затова няма да си мръдна пръста, ако видя, че се проваляте. Или ще издържите със собствени сили, или ще си тръгнете. Но лично аз предпочитам първото.

— Разбрахме се значи — каза Ситрин.

— Добре. Приключим ли с моя познат в Прореза, отиваме право при шивачите. И на двамата ще ни трябват по-хубави дрехи от онези, които носим в багажа си. Утре нашият добър приятел Канл Даскелин дава частен прием. В дома му ще се съберат няколко много интересни персони.

— Ще ми кажете ли за какво да си отварям ушите?

— Разбира се.

— А след приема?

— След приема ще отидем в Кралски шпил за празненството в чест на лорд Калиам. И регентът, и принцът ще бъдат там. И тогава, магистра, ще видим онова, което си струва да се види.

Гедер

Гедер се събуди, за да изтърпи ежедневното ритуално унижение. Слугите го напудриха, облякоха го и го приготвиха за поредния велик ден. А той си повтаряше, като всяка сутрин, че слугите изобщо не обръщат внимание на голотата му. А дори да я забелязваха, той беше лорд-регентът и мнението им изобщо не би трябвало да го интересува. Ала въпреки всичко въображението му рисуваше картинки как прислугата се киска подигравателно зад гърба му. Както и войниците от личната му стража. Тези мъже го следваха кажи-речи навсякъде, но никога не говореха с него. Никога не го молеха за нищо, нито се смееха на шегите му. Но това още не значеше, че нямат мнение. Да ги попита би било под достойнството на регента, разбира се, но това не му пречеше да се чуди какво мислят за него.

Празненството започна още призори, много преди Досън, Гедер или Астер да пристигнат официално. Издигнатият за целта павилион беше драпиран със светла коприна и още от рано сутринта жонгльори, дуелисти и всякакви вкусотии заеха местата си за детското празненство. Преди обед щеше да има игри и състезания с награди, вързани с панделки в цветовете на дом Калиам и гравирани с името на Досън Калиам. Гедер смяташе да се присъедини към празненството по обед, заедно с първото ястие. Досън щеше да е там, лейди Калиам — също. А с малко късмет и Джори и неговата невеста Сабиха.