Кралска кръв

Оглавление

— Тук са да се срещнат с вас — каза Даскелин. — Също като дукесата на Дълго огнище и дуковете на Белоскал и Уодфорт. Според мен трябва да помислите дали…

Ала мнението му по въпроса се изгуби във внезапната врява и крясъци, които долетяха иззад тях. Гедер се завъртя на стола си. В дъното на южния ръкав на кръстатата зала ставаше нещо. Мъже с кожени доспехи влизаха в залата. С извадени мечове. Един от дворцовите стражи тръгна към тях да поиска обяснение. Мъжете го убиха — и тогава започнаха писъците.

— Принц Гедер! — извика Басрахип. Гедер не помнеше кога е скочил на крака, беше толкова сащисан, че не разбра защо миг по-късно едрият свещеник го събори на пода. Завъртя се, понечи да стане и гледката го обърка още повече. Тъмно, разширяващо се петно върху расото на Басрахип, малко над лакътя. Лицето на свещеника беше изкривено от болка, а от другата му страна Досън Калиам стискаше окървавен кинжал. Жена пищеше отнякъде. Досън се дръпна като ужилен, изпусна кинжала, а личната стража на Гедер се спусна към него.

— При мен! — извика Досън и прескочи високата маса. — Той е тук! При мен!

— Не, чакай — каза Гедер. — Спри. Какво става?!

Басрахип го стисна с великанската си ръка, пръстите му почти запълниха разстоянието между лакътя и подмишницата на Гедер.

— Трябва да вървим, лорд Гедер. Веднага. Хайде.

Нещо пролази по кожата на Гедер. Малко черно паяче, окъпано в кръвта на свещеника; оставяше червена следа по ръката му. Гедер се дръпна с вик, но Басрахип вече го теглеше към източния ръкав на залата, влачеше го, както се влачи непослушно дете. Гостите бяха наскачали, мелето в центъра се люлееше напред-назад. Гедер чу зад себе си трясък на преобърната маса, счупено стъкло и стомана, която среща стомана.

Стигнаха до вратата и Басрахип го повлече през прага, крещеше като ранено животно. Паячето, същото или друго като него, ухапа Гедер по меката плът от вътрешната страна на лакътя. Той извика, удари насекомото и се отърси от ръката на свещеника.

— Хайде, принц Гедер! Побързайте! — извика Басрахип. Гедер понечи да го последва, но една ужасна мисъл го вледени.

— Астер! — извика той. — Къде е Астер?

— Елате с мен, принц Гедер!

— Трябва да… Чакай. Ей сега се връщам.

И се хвърли обратно в хаоса на кървавия пир. Насилието се беше разширило. Вдясно трима от стражите му бяха заградили двама нападатели, но други двама тичаха към тях с окървавени мечове. Гедер прескочи тялото на някакъв мъж, без да знае жив ли е, или мъртъв. Виждаше само високата маса и Астер, който се криеше под нея.

Тичаше, както не беше тичал от месеци. Докато стигне до въртящия се подиум, дъх не му остана. Измъкна Астер изпод масата също както Басрахип беше измъкнал него преди броени минути.

— Какво става? — проплака Астер.

— Няма страшно — увери го Гедер, сякаш с думи можеше да промени реалността. — Но не бива да оставаш тук. Ела с мен, хайде.

Ала когато се изправи, откри, че пътят на изток е блокиран. Десетина нападатели довършваха остатъка от личната му стража. А в центъра на нападателите Досън Калиам сечеше наравно с врага, стиснал меч в по-слабата си лява ръка. Точно тогава, докато Гедер го зяпаше невярващо, Калиам го видя.

— Ето го! При високата маса!

Гедер се обърна на север и хукна. Залата се беше изпразнила наполовина, мъже и жени бягаха с писъци през изходите. Сърцето на Гедер биеше толкова бързо, че ударите му почти се застъпваха. Като нищо щеше да се пръсне и той щеше да умре на място, помисли си Гедер. Старец в слугинска ливрея го видя как бяга с принца. Гедер съзря страх в очите му, после решимост измести страха. Слугата грабна един черпак и го развъртя като боздуган.

— За Астер и Антеа! — изкрещя старецът и се хвърли на пътя на мечоносците, които ги преследваха. Гедер не се обърна да види как го посичат.

Коридорите пред залата бяха в пълен хаос — като кланица, пълна с подивели говеда. Хора тичаха във всички посоки, блъскаха се, обръщаха се и хукваха обратно, без изобщо да имат представа къде са изходите. Гедер се чувстваше също толкова изгубен. Къде се бе дянал Басрахип?

— Вие сте лорд-регентът — каза някой до него. Светлата жена. Банкерката. Ръкавът на роклята ѝ беше съдран, нещо тъмно, но не кръв, беше опръскало снежната ѝ кожа. Може би супа. — Какво правите, по дяволите? Това е преврат. Трябва да се махнете оттук.

— Не знам къде да отида — каза той. — Може да са навсякъде. Не знам къде е безопасно.

Жената се втренчи в него и за миг Гедер съзря в очите ѝ гениална лудост. Тя се ухили — имаше съвършени зъби и светли венци.

— Аз знам — каза тя.

Ситрин

Когато всички наизвадиха ками и мечове, Ситрин последва лорд-регента по-скоро по инстинкт, отколкото съзнателно. И определено не с намерението да спасява него или малкия принц. Просто искаше да види какво ще стане. А после го настигна — той стоеше в коридора пред залата, стискаше момчето за ръка, очите му бяха кръгли като монети — заговори го, а той ѝ каза, че не знаел къде да се скрие.

Първата ѝ мисъл беше: „Та това е твоят град, по дяволите. Измисли нещо.“

Втората ѝ мисъл беше: „«Жълтата къща» до Есенния мост.“

От самия Кралски шпил се измъкнаха лесно — като всяко момче, принцът знаеше преки пътища и тайни проходи. Израснал беше в Кралски шпил и след като Ситрин му даде конкретна задача — да ги изведе навън, в тъмната нощ, — двамата с регента едвам смогваха да не изостават.

Навън ги посрещна врява. Хора крещяха, факли шареха в градините и при портите. Тримата продължиха напред, предпазливо, но без да се бавят. Притичаха покрай дълъг жив плет, после се прехвърлиха през нисък зид и се озоваха на улицата от другата му страна. Докато помагаше на лорд-регента да се прехвърли през зида, Ситрин се питаше колко ли пъти принц Астер е използвал този маршрут, за да се измъкне от частните си учители.