Кралска кръв

Оглавление

— Бариат ми праща писмо — каза той. — Друго писмо тоест. Заедно със своето. От лорд Скестинин. Той официално ми представя Сабиха. Дъщеря си.

Мълчанието натежа. Смущението на Джори беше колкото очевидно, толкова и необяснимо.

— Разбирам — каза Досън. — Представя ти дъщеря си значи. Хмм. Е, ако не проявяваш интерес, винаги можем да кажем, че писмото се е загубило…

— Аз помолих, сър. Аз помолих за писмото.

— А — каза Досън. — Е. Значи е добре, че си го получил, нали?

Джори вдигна очи да го погледне. Не успя да скрие изненадата си.

— Да — каза той. — Май така излиза. Сър.

Постояха в смутено мълчание, после Досън кимна, обърна се и заслиза по тясното вито стълбище. Таванът беше толкова нисък, че главата му почти опираше в него. Имаше неприятното чувство, че е дал благословията си за нещо, чиито подробности са му неизвестни.

Клара, разбира се, веднага схвана за какво иде реч.

Щом Досън ѝ спомена за дъщерята на лорд Скестинин, веждите ѝ се покатериха високо-високо.

— Мили боже! — възкликна тя. — Сабиха Скестинин? Кой да си помисли?

— Знаеш ли нещо за момичето? — попита Досън.

Клара остави бродерията, извади глинената лула от устата си и почука лекичко с мундщука ѝ по коляното си. Прозорецът на стаята беше отворен и ароматът на люляците се смесваше с тютюневия дим.

— Умно момиче. Много хубаво. Кротко по нрав, доколкото мога да преценя, макар че ги знаеш какви са момичетата. Лъжат по-умело и от банкери. И, което е по-важно, със сигурност не е ялова.

Досън съвсем се обърка. Приседна на ръба на леглото, вперил поглед в съпругата си. Тя въздъхна.

— Преди две години роди момченце, бащата е неизвестен — обясни Клара. — Отглеждат го в Естинпорт, при близки на семейството. Всички усърдно се преструват, че детето не съществува, но и всички знаят за него. Предполагам, че лорд Скестинин охотно би написал писмо за представяне на всеки с капка благородническа кръв в жилите.

— Не — каза Досън. — Абсурд. Няма да позволя момчето ми да носи дрехи втора ръка.

— Тя не е палто, скъпи.

— Знаеш какво имам предвид — каза Досън и стана. Трябваше и сам да се сети. Джори се беше смутил, изглеждаше засрамен. И как иначе, щом онази мръсница… А Досън му беше казал, че е добре, дето е получил писмото. — Ще ида още сега при него и ще сложа край на това.

— Недей.

Досън спря на прага и се обърна. Клара седеше все така спокойно. Лицето ѝ беше меко и кръгло, очите ѝ — вперени в неговите. Съвършените ѝ розови устни се повдигнаха в усмивка, светлината от прозореца я къпеше косо и тя изглеждаше… не, не млада. По-добре от млада. Изглеждаше като себе си.

— Но, скъпа, ако Джори…

— Ще минат седмици, преди двамата да се срещнат. Няма нужда да бързаме.

Досън направи крачка назад в стаята, без дори да го осъзнае. Клара лапна отново лулата, дръпна и от ноздрите ѝ излезе дим, сякаш в женската ѝ плът беше скрит дракон от древни времена. Тонът ѝ беше лек, почти небрежен, но очите ѝ не го изпускаха и за миг.

— Ако си спомням правилно, аз не ти бях първото момиче в леглото — каза тя. — Мисля, че знаеше съвсем точно какво правиш, когато дойдох при теб в първата ни брачна нощ.

— Тя е жена — каза Досън. — Не е същото.

— Сигурно си прав — каза Клара и в тона ѝ се промъкна меланхолична нотка. — И все пак всички имаме мигове на слабост. Самата аз бях готова да ти пристана месеци преди да ме направиш честна жена, сигурно си спомняш.

Спомняше си, и още как. Дори сега тялото му реагира еднозначно.

— Опитваш се да ме разсееш.

— И успявам — каза Клара. — Извадила е лош късмет, била е недискретна, да, но това не я прави лош човек. Или лоша съпруга. Ти не бързай да говориш с Джори, а аз ще поразпитам за нея, щом се върнем в Камнипол. Лорд Скестинин може да се окаже много ценен съюзник, ако Джори подаде ръка на падналата му щерка. А и може би двамата са влюбени.

Протегна ръка и го дръпна да седне до нея. Кожата ѝ не беше толкова гладка като преди две десетилетия и четири деца, но беше мека. Смехът в очите ѝ породи лекота в собственото му сърце и Досън усети как гневът му се оттича. Извади лулата от устата ѝ, наведе се и я целуна. Устата му се напълни с дим. Когато се дръпна, Клара се усмихваше.

— Дано поне му е вярна — каза той с въздишка. — Няма да търпя в семейството си предатели.

Сянка мина през очите на Клара и изчезна.

— Когато му дойде времето — каза тя. — Ще се тревожим, когато му дойде времето.

Капитан Маркъс Уестер

Седмица след трийсет и деветия си рожден ден Маркъс клечеше в уличката и чакаше. Тих дъждец се сипеше в нощта и обсипваше с миниатюрни мъниста промазаната вълна на плаща му. Ярдем стоеше невидим в сенките зад него. В къщата от другата страна на малкия площад нечия сянка затъмни прозореца — мъж се взираше в мрака навън. Някой по-неопитен сигурно би се дръпнал назад, но Уестер знаеше как да остане незабелязан. Мъжът на прозореца се махна. Дъждът трополеше по камъните в тихата нощ.

— Не мога да ѝ кажа какво да прави — обади се Маркъс.

— Не можеш, сър.

— Тя е голяма жена. Е, почти голяма жена. Но определено не е дете.

— Трудна възраст, сър — съгласи се Ярдем.

— Иска да контролира живота си. Да е самостоятелна. Проблемът е, че цял живот е била зависима, а после изведнъж трябваше сама да решава всичко. Месеци наред управлява банката самостоятелно. И разбра, че може да се справи. Не знам как ще отстъпи сега.

— Да, сър.

Маркъс въздъхна. Дъхът му се закъдри бял, но рехаво и само за миг. Пролетта беше топла тази година. Той потропа с пръсти по колана на меча си. Раздразнение и тревога го гризяха като мишки в стените на зърнен склад.