Кралска кръв

Оглавление

— Взех си малко — призна. — Колкото да купя две-три книги, когато се прибера във Ванаи.

— Ще се вземеш я — каза Ситрин и поклати в недоумение глава. И одобрително също, което внезапно го изпълни с гордост заради проявения кураж. — Значи си бил в града, когато са го подпалили.

Гедер си пое дълбоко дъх. Изпълни го див ужас. Той го потисна, но не успя да го прогони.

— Всъщност бях протектор на града.

Лицето ѝ застина.

— Тоест ти си издал заповедта?

Истината го пареше. Толкова лесно би било да отговори с едно простичко „да“. Но му се искаше тя да го хареса.

— Не — каза Гедер. — Заповедта дойде отгоре. Но и аз не се възпротивих. А трябваше. Беше грешка. Ужасна грешка. Ужасна и глупава грешка. Онзи, който е издал заповедта, явно не си е давал сметка какво означава. Какво означава наистина. Още сънувам кошмари. Ти… била ли си във Ванаи?

— Израснах там — каза тя. — Там са погребани родителите ми, а банката ме взе за повереница. Изгубих всичко и всички в пожара.

Гедер изтръпна от страх и благодари мълчаливо на бог, че е решил да излъже. Вината го заля, удави го.

— Съжалявам — измърмори той и погледна встрани.

— Не знам — каза Ситрин. — Аз ги обичах, но те мен — не. Е, Кам може и да ме е обичала малко. Но магистър Иманиел… той не обичаше никого, поне така мисля. Просто си беше такъв. Заболя ме, като разбрах, че са загинали, но…

— Но?

— Но не знам коя щях да съм сега, ако бяха оцелели — каза тя. Говореше с ясната дикция на човек, който е пил точно толкова, че да внимава с произношението. — Липсват ми. И дълго ги оплаквах. Но ми харесва онова, в което се превърнах. Харесвам работата си. Всичко е пред мен. Нещата, които са се случили, за да стигна дотук? Какво право имам да ги съдя? Добри. Лоши. Коя щях да съм сега, ако имах родители? Коя щях да съм, ако бях стигнала до Карс? Ако нещо ужасно води до нещо добро, кои сме ние, че да съдим съдбата?

— Не знам — каза той, макар че онова за Карс не го схвана. Ситрин идваше от Карс, така че все трябваше да е стигнала дотам на някакъв етап.

Тя вдигна меха, глътна веднъж, още веднъж — и дотам. Последната глътка. Няколко червени капки се стекоха от ъгълчето на устата ѝ и тя ги изтри с ръкав. Усмихна се. Изражението ѝ беше лениво и доволно, съвсем не на място за това подземие насред гражданска война.

— Така — каза тя и остави празния мях на земята. — Вече съм достатъчно пияна, за да заспя.

— Ами, добре. Лека нощ, магистра.

Тя кимна замаяно, но очите ѝ грееха весели.

— Лека нощ и на теб, милорд регент. Да видим кой пръв ще търси дом за нощното гърне. — Наведе се напред и духна свещта.

Мракът беше пълен, непрогледен. Гедер откри опипом някакво одеяло и се загърна. Плюските по ръката го сърбяха, но не нетърпимо. Чу как Ситрин се бори със своето одеяло, върти се от едната на другата страна и ругае под нос. Дишането ѝ беше плитко и нетърпеливо, после се забави и се успокои и тя захърка тихичко във високите регистри.

Гедер лежеше в прахоляка, подложил ръка под тила си. Чу котешки стъпки — някоя от предишните тукашни обитателки беше надушила кокалите от пилето. Последва трескаво трошене на по-малките кости, премляскване, малък грапав език, който обира и последните трошици. После Гедер се размърда, котката побягна и той съжали, че я е подплашил.

Не си беше давал сметка до каква степен пламъчето на свещта е затопляло малкото помещение — сега, без него, въздухът бързо изстиваше. Гедер се мъчеше да заспи, дори започна да брои наум вдишванията и издишванията си, както правеше като малък. Съзнателно отпусна мускулите на тялото си, като започна от стъпалата нагоре. Стана още по-студено, но студът вече не го мъчеше толкова. Много бавно той усети как съзнанието му се отпуска и се хлъзва към тихия уют на мрака. Когато Ситрин се обърна насън и се сгуши в него, той го регистрира като факт, и само толкова.

Последната му свързана мисъл гласеше, че да спиш до жена не е чак толкова страшно.

Досън

Битката за Камнипол се вихреше вече седмица, насилието провокираше насилие, всяка атака водеше до отмъщение и отмъщение за отмъщението. На два пъти бе имало нападения и срещу неговата къща, но и двата пъти атаките бяха отблъснати. Хранителните запаси на града намаляваха, водата в цистерните — също. Високото лятно слънце се бе включило в битката с незапомнени жеги. Печеше от безоблачното синьо небе, мореше цветята, дори дърветата вехнеха, а хората докарваше до лудост.

Досън стоеше на покрива на къщата на Алан Клин с ръце зад гърба, вирнал брадичка в израз на показна, но куха самоувереност. Неговият град страдаше. Народът му страдаше. Ако мобилизираше останките от армията си, Астерилхолд спокойно можеше да ги струпа пред портите на града, без никой в Камнипол да разбере и без това да промени драстично нещата. Обсадата, която сами си бяха спретнали, не беше по силите и на най-големия им враг. Все едно любимото ти куче полудява бавно, хапе се до смърт, а ти го гледаш безсилен в хватката на скръб и ужас. Така се чувстваше Досън.

Алан Клин се изкашля зад него. Миркус Шоут, комуто оригиналност по принцип липсваше, направи същото. Досън се обърна към своите съветници. Патриоти, които хората мислеха за предатели. Естин Серсилиан беше мъртъв, посечен на улицата. Одерд Мастелин изглеждаше смален, уморен, умърлушен. От живите единствено лорд Баниен не беше с тях. Сутринта бе тръгнал с десетина мъже да спаси каквото може от своята къща, която бе изгоряла през нощта.

— Не можем да продължаваме по този начин — каза Клин.