|
Оценить:
|
Предани
4
Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.
Усмихвам се. Знам, че не бива, но е много по-трудно да потиснеш жестовете и изражението си, отколкото думите. С тази тежест във вените ми... Сега вярва, че Тобиас принадлежи само на нея. Тя не знае истината. Че той вече принадлежи единствено на себе си.
Евелин се обляга назад и скръства ръце.
- Серумът на истината доказа, че си глупачка, но не си предателка. Разпитът приключи. Можеш да си ходиш.
- А приятелките ми? Кристина и Кара? Те не са направили нищо лошо.
- Скоро ще се заемем и с тях - казва Евелин.
Изправям се, едва се държа на крака, замаяна и изнемощяла от серума. В помещението има много хора, застанали един до друг, рамо до рамо. Няколко дълги секунди не мога да открия изхода. Тогава някой ме хваща за ръката. Момче с топла кафеникава кожа и широка усмивка. Юрая! Повежда ме към вратата. Всички започват да говорят.
Юрая ме извежда към коридора и оттам - към асансьора. Натиска копчето и вратата се отваря. Следвам го. Влизаме в асансьора, а аз все още не се чувствам стабилна. Когато вратите се затварят, казвам:
- Мислиш ли, че прекалих с онази част с трона и хаоса?
- Не, тя очакваше да си темпераментна. Можеше да заподозре нещо, ако се беше държала прекалено премерено и покорно.
Всичко в мен вибрира. Такъв силен прилив на енергия! Нетърпение, очакване на всичко хубаво, всичко ново, което ни предстои. Ще намерим начин да излезем от този град. Свободна съм! Край на чакането, на безкрайното крачене в килията, край на
премълчаните отговори на въпросите, задавани от надзирателите.
Но именно надзирателите ми казаха за новата заповед на безкастовите от тази сутрин. Бившите членове на кастите трябва да се преместят да живеят по-близо до централата на Ерудитите. Не е разрешено в едно жилище да живеят повече от четирима бивши членове на една и съща каста. Трябва да си смесим и облеклото. Вече ми дадоха жълта риза на Миротворците и черни панталони на Прямите.
- Добре, насам сме - казва Юрая и ме извежда от асансьора. Този етаж на централата на Ерудитите е целият в стъкло. Дори стените. Слънцето пробива през прозорците и покрива пода с ярка светлина. На места тя се разлага на малки дъгички. Слагам длан над очите си, за да се защитя от блесналото слънце, и следвам Юрая през дълга тясна стая с легла от двете страни. До всяко легло има стъклен шкаф за дрехи и книги, и малка масичка.
- Преди е било пансион на Ерудитите - обяснява Юрая. - Запазил съм легла за Кристина и Кара.
На леглото до вратата седят две момичета в червени ризи. Предполагам, че са били Миротворци. Вляво седи жена с очила, увиснали на ухото □. Може би Ерудит. Знам, че не бива да се опитвам да определям хората по кастите, към които са принадлежали и все още искат да принадлежат, но човек трудно се разделя със старите си навици.
Юрая се отпуска на едно от леглата в дъното на стаята. Сядам до него. Щастлива съм, свободна съм, спокойна съм. Най-сетне!
- Зийк казва, че понякога отнема време да се обработят документите за освобождаване. Безкастовите се бавят, но ще стане, макар и по-късно - казва той.
Усещам само облекчение. Всички, които обичам, всички, за които ми пука и имат значение за мен, ще са на свобода до края на деня. После се сещам, че Кейлъб е все още в затвора, защото той беше лакеят на Джанийн Матюс, и никога няма да го пуснат. Но колко далеч ще стигнат безкастовите, за да унищожат всяка следа, която Джанийн Матюс е оставила след себе си? Това вече е трудно да се прогнозира.
Не, не ми пука! Но в мига, в който си го помислям, осъзнавам, че това е пълна лъжа. Та той ми е брат.
- Добре! Благодаря ти, Юрая!
Той кимва, вдига глава и я опира на стената.
- Остави това, кажи ми ти как си - продължавам. - Искам да кажа... Лин...
Юрая беше приятел на Лин и Марлийн. Бяха заедно, откакто ги познавах. А сега и двете са мъртви. Мога да го разбера, да го изслушам. В крайна сметка, и аз загубих двама приятели. Ал и Уил. Уил загубих при симулацията и заради собствените си прибързани действия. Но в никакъв случай не искам да сравнявам своята драма с неговата трагедия. Нямам никакво намерение да се преструвам. Причината е само една: Юрая познаваше приятелите си по-добре, отколкото аз познавах моите.
- Не ми се говори за това - поклаща глава той. - Не искам и да мисля. Искам някак си да продължа напред.
- Добре... разбирам... но ако имаш нужда от... само ми кажи, и.
- Да - усмихва се той и става. - Няма проблем да почакаш сама, нали? Казах на мама, че ще мина да я видя тази вечер, трябва да тръгвам вече. О, за малко да забравя. Фор каза, че иска да те види по-късно.
Почти подскачам.
- Наистина? Кога? Къде?
- Малко след десет. В Милениум Парк, на ливадата - засмива се той. - И не се вълнувай чак толкова. Ще ти се пръсне мозъкът от толкова мислене и вълнение.
4.
Тобиас
Майка ми винаги сяда на ръба. Стол, парапет, легло, винаги на ръба. Сякаш подозира, че може да и се наложи да бяга много бързо. Този път е седнала на бившето бюро на Джанийн с опрени за опора крака на пода, а зад нея е облачното мъждукащо небе на града. Жена от мускули, усукани около костите.
- Мисля, че е време да поговорим за лоялността ти - казва тя, но не прозвучава обвинително, а по-скоро изтощено. За секунди ми се струва съсипана от умора. Мога да видя в нея, през нея, но тя ме усеща и изправя рамене. Моментът отминава, усещането изчезва.
- В крайна сметка, точно ти помогна на Трис да пусне онова видео - продължава тя. -Никой не знае това, но аз го знам.
- Чакай малко! - започвам и облягам лакти на коленете си. - Нямах никаква представа какво има в онзи файл. Имах доверие на Трис, вярвах в преценката и повече, отколкото вярвах на себе си. Това е всичко.
Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.
