Выбери любимый жанр
Оценить:

Разкриването на Атлантида


Оглавление


38

Алексий обърна глава към него и го погледна в очите.

– Да разбирам ли, че ме предупреждаваш? Внимавай как ще отговориш, мисля, че Грейс няма да се зарадва, ако разбере, че я сравняваш с безполезно животно.

– Убеден съм, че ще ме спука от бой – отвърна невъзмутимо Сам. – Това е между теб и мен, а и не смятам, че си такъв тип човек, който веднага ще разкаже за разговора ни.

– Но?

– Но ме е грижа за това момиче и след като няма семейство, което да застане зад нея, сметнах, че аз трябва да го направя. Ако тя не бе толкова силна, щях да говоря с теб, но въоръжен с пушка.

Алексий наклони глава.

– Уважавам това. Но трябва да знаеш, че нямам намерение по никакъв начин да нараня Грейс. Нито сега, нито когато и да е.

– Може и да е така. Но тя е жена, която не дава с лека ръка сърцето и тялото си. Ако просто търсиш случаен флирт с някоя, те съветвам да пробваш на друго място.

Алексий най-накрая се обърна целия към Сам и го погледна право в очите.

– Ако търсех случаен флирт, щях вече да съм го получил – след това се поклони на стария мърморко и тръгна към Грейс.

Неговата Грейс. Без значение дали тя го знаеше или не.

Глава 12


Ресторант „Дъ Бънери“

Аларик не откъсваше поглед от парата, която излизаше от черния му чай, както и от бялата салфетка, сложена на дървената маса в ресторанта, чудейки се как тази човешка жена бе успяла да го убеди да закусят заедно.

Ресторант на име „Дъ Бънери“.

Абсурдните хора и манията им да кръщават всичко.

Алексий и останалите воини от Седемте щяха да го скъсат от подигравки, ако някой ден научеха. Не че на висшия жрец му бе забранено, но… Тогава надменните му размишления бяха прекъснати от нещо съвсем нетипично за него – висшият жрец на Атлантида се засмя. Но той нямаше време да се церемони и да се радва на новото си постижение, след като бе на път да изяде нещо, наречено канелена кифла.

– Отново се усмихваш – каза с възхита Мишел. – За втори път днес. Имаш напредък.

– Какво толкова намираш в промяната на изражението ми? – той никога не би се зачудил защо някой се усмихва или не.

Освен що се отнася до Куин, прошепна тъмен глас в съзнанието му. Усмивката ѝ щеше да бъде един от най-хубавите подаръци, които някога беше получавал.

– След като спаси живота ми, съм отговорна за теб. Това е нещо нормално – отвърна му Мишел, докато не отделяше поглед от чашата.

– Вярвам, че си останала неинформирана относно естеството на това понятие. Не трябва ли аз да съм отговорен за теб? Не спомена ли палачинки?

– Когато извикат номера ни.

Мишел се усмихна и махна един кичур от добре оформените си къдрици, така различни от тези на Куин, от челото си. Бе толкова различна от Куин с изключение, че и двете бяха ниски и тъмнокоси.

Но стилът на обличане на Мишел, бе доста по-добър. Куин носеше дрехи, които може би бяха откраднати от бездомница. Мишел бе отворена и приятелски настроена, а Куин – мрачна и недоверчива. Цинична и самотна.

Но нищо на света не беше способно да изтрие образа ѝ, аромата ѝ и вкуса ѝ от душата му. Аларик стисна чашата си и чаят му започна да ври и да образува кръгове, които се въртяха обратно на часовниковата стрелка.

Внезапно нежна ръка докосна неговата.

– Отново ли мислиш за нея?

Стреснат от неочаквания въпрос, Аларик пусна чашата и погледна към Мишел.

– За кого?

Мишел отново се усмихна, но този път усмивката ѝ бе пълна с тъга.

– Куин. Чух… забрави, няма значение. Глупави клюки. Не можеш ли да отидеш при нея и да обсъдите това между вас?

Аларик постави изражението си на главен жрец като щит, също както правеше и с одеждите си.

– Не знаеш нищо за отношенията ни! – отвърна той и съжали за думите си, когато тя трепна, изненадана от арогантния му тон. Незнайно защо, харесваше тази жена и не искаше да я нарани, обаче… – Позволяваш си твърде много.

– Знам. Този ми навик е ужасен. Не всички британци обичат да си врат носовете където не им е мястото, нали така? Просто винаги ме е бивало да оправям проблемите на приятелите си, макар че не мога да направя същото за себе си.

В този момент, жена, която се намираше зад малко прозорче, каза някакви числа и Мишел се изправи.

– Ние сме.

Преди Аларик да успее да я последва, тя се върна с поднос с храна. След като Мишел седна, Аларик осъзна какво всъщност му беше казала.

– Твоите приятели? Смяташ ме за свой приятел?

Мишел кимна, докато държеше вилица с палачинки.

– Разбира се, че сме приятели. Не са много хората, спасили живота ми. Ти си член на една елитна група от трима. Ти, Грейс и Алексий.

– За мен е чест, че ме наричаш свой приятел, макар че не ми дължиш нищо заради едно просто изцеление. Но не се нуждая от помощ относно проблема, който спомена.

Мишел отпи от чая с аромат на жасмин. Макар и слабо, уханието му бе достатъчно, за да докосне сетивата на Аларик. Не можеше да отрече, че ѝ подхождаше.

– Може би го правя, за да успокоя душата си – призна тя. – Преди броени дни, когато бях в Лондон преживях ужасна раздяла. На Франки не ѝ хареса идеята за захвърля живота си там, за да се боря срещу потисниците и ми постави ултиматум.

Аларик реши да не се намесва и насочи вниманието си към палачинките си.

– И ти си избрала да си тръгнеш?

– Тук съм, нали така? – отвърна тя, повтаряйки думите на Алекий. – Никога не съм била сериозна относно любовния си живот, но мисля, че Франки разби сърцето ми.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор