Разкриването на Атлантида

Оглавление

Алексий се поклони и каза:

– Признавам се за победен и ще изпълня облога ни.

– Истина е, че ни дължиш една вечеря – отвърна му тя.

Очите ѝ блестяха, а лицето ѝ бе леко зачервено. Усилията, които полагаше, за да се възпре да не я вземе като плячка от поредната му битка, бяха повече от героични. Въпреки че не той, а тя бе победителката. Мисълта, че в този момент точно той бе плячката, го накара да се засмее на глас.

– Ще платя вечерята. А след нея… – остави изречението недовършено, но бе ясно че изрече обещание.

Като мечта. След вечеря двамата с Грейс ще разберат кой ще излезе победител в тяхното лично предизвикателство.

Тя позволи на горещината по бузите ѝ да покаже страстта ѝ по него и едва доловимо потрепна.

По-късно щеше да я дразни, докосва и да я вкусва, докато не се разтрепери в ръцете му като морска птица, хваната във вихрушка.

– Вечеря и още нещо – обеща ѝ той.

Докато останалите започнаха да поздравяват Грейс за скорошната ѝ победа, Алексий отиде до мишената, за да взема кинжалите си. И точно в този момент си позволи да помисли за дълбоко заровените си страст и желание. Неговата Грейс бе завоевател.

Но тази нощ, той щеше да я покори.

Глава 14

Късно същата вечер

Кожата на Грейс бе твърде чувствителна, сякаш всичките ѝ нервни окончания бяха оголени, за да усеща по-силно случващото се около и с нея. Бе неспокойна, напрегната, дъхът ѝ секваше в очакване на нещо толкова важно и несравнимо. Бе една празнота, която копнееше да бъде запълнена. Болка, която плачеше да бъде излекувана.

Желание, толкова дълбоко и силно, че Грейс не знаеше дали щеше да го понесе.

Тя стоеше там, на ръба на парапета, наблюдавайки морето, докато се опитваше да успокои мислите си и да се съсредоточи над заповедите си. Над притеснението, че от доста време не бе чула нищо за Куин и Джак.

И върху срещата с елфа, която бе след два дни.

Но в съзнанието ѝ нямаше място за нито едно от тези неща, а само за Алексий. Мисли за благозвучния му смях, който дори и като такова рядко явление, едва доловимо, я накара да се усмихне няколко пъти по време на вечерята; добротата в очите му, когато тайничко събра остатъците за кучето на Сам, преди да станат и да си тръгнат; за широките му рамене, изпълващи елегантната му риза, която беше така бяла и в контраст с бронзовия тен на тялото му; за линиите на врата му, които се извиваха за да се получи перфектната му изваяна челюст; за дълбоките му сини очи.

Тогава чу тътените от невъзможно високите токчета на Мишел.

– Трябва ли да водим разговора за птичките и печеличките? – Мишел се облегна на стената и съвсем невинно се усмихна на Грейс. – Отбих се до магазина и ти взех няколко презерватива – продължи тя, но снижи гласа си. – Не съм сигурна, дали неговото поколение знае за тези предпазни средства. Не искаш да получиш неочаквано вързопче на щастието право от Атлантида, нали така?

Мисълта, да носи детето на Алексий, се разля по тялото ѝ, като неочакван копнеж, но тази непозната емоция, бе потушена от съпътстващия шок.

– Какви ги говориш?

– Видях как се гледахте – спокойно ѝ отвърна Мишел. – По-точно всички ви видяха. Най-добре е да си подготвена, преди да те завлече в Атлантида или в най-близката спалня. Което стане първо.

Грейс скръсти ръце пред гърдите си и отвърна:

– Знам – най-накрая си призна тя. – Мислиш ли, че не съм наясно. Но моментът е неподходящ. Той има толкова проблеми и е минал през какво ли не… не мисля, че съм му достатъчна. Не смятам, че ще съм достатъчно добра или подходяща, за да му помогна да преодолее преживяното.

Тя погледна надолу през парапета и забеляза Сам и Алексий, които обсъждаха разпалено нещо. Познавайки мъжете, вероятно говореха за края на света или за хокей.

– Има ли хокей в Атлантида?

Мишел премигна с изненада и погледна към Грейс, сякаш е луда. Чудесно.

– Хокей? В Атлантида? Наистина ли мислиш, че ще ме убедиш, че мислиш за хокей?

Осъзнала, че четиримата са сами, Грейс смени темата.

– Къде са останалите? Легнали ли са вече?

– Излязоха, за да опознаят нощния живот в града. Така и не си ги чула, когато са излизали, права ли съм? – Мишел поклати глава. – Без съмнение изгубена в щастливи и сладострастни фантазии.

– Всъщност... – започна Грейс, но замълча.

Беше глупаво и детинско от нейна страна да води разговори за чувствата си. Ако продължаваше така, утре щеше да закача плакати на котенца и дъги по стените на офиса си.

– Знаеш, че всичко е наред – каза нежно Мишел. – Хубаво е да чувстваш. Да желаеш да установиш емоционална връзка с друго освен с лъка си.

– Няма време, нито място за такива неща. Ако сваля гарда, ако започне да ми пука и той не… О, Мишел, не мога да го направя. Искам, но не знам как. – Грейс си пое дълбоко дъх и повдигна рамене. – Както и да е, не мога да подведа брат си, като се разсейвам и забравям за мисията си. Той умря. И всеки ден, в който аз живея, без да се боря, за да спечеля битката, е провал. Провал пред него.

– Миличка – отвърна Мишел нежно и я хвана за ръката, – наистина ли мислиш, че Роби би искал това? Този нещастен, самотен живот? Познавах брат ти, забрави ли? Той бе радостен и жизнен и ти значеше всичко за него. Ако искаш да посветиш живота си на отмъщението, трябва да се запиташ дали той би желал това. Дали би искал убийства и кръвопролития? Може би желае да намериш любовта.

Любов? Беше ли възможно? Как една човешка жена можеше да се влюби в мъж, който щеше да я надживее със стотици години? Безсмъртни ли са атлантите? Не знаеше. Мисълта, че може да остарее до Алексий, а той все още да изглежда така мъжествен и жизнен както в деня, в който се бяха срещнали, я съсипваше.