Разкриването на Атлантида

Оглавление

– Нуждая се от глътка чист въздух – прошепна тя. – Моля те, Алексий, моля те, помогни ми. Изведи ме оттук.

Атлантът затегна прегръдката си около нея и кимна към доктора.

– Благодаря ви. Както казах, ще чакаме новини.

Изгубил интерес към Алексий, лекарят направи крачка напред, но след това се спря и се обърна към тях със съчувствие.

– Ще прекара доста време в интензивното. Вие двамата можете да отидете да си починете и да се освежите.

Отново без да отговори, Алексий кимна и насочи Грейс към изхода. Вратите се отвориха със специфичния за тях звук и тримата мъже, които чакаха отвън, веднага бръкнаха под якетата си. Отпуснаха се, когато ги видяха.

– Всичко е наред – каза по-якият, този, които бе преместил колата – може би Спайк или Бъч. Едно от странните имена, които бунтовниците използваха.

– Някакви новини?

Грейс поклати глава, но не каза нищо. Леки тръпки преминаха по тялото ѝ и Алексий осъзна, че тя е непосредствено близо до емоционалния срив.

– Почти всичко е наред, както казахте – обясни им кратко и ясно воинът. – Операцията на Мишел се проточи и лекуващият лекар каза, че е изгубила много кръв. Добави, че ако е боец, ще оцелее, а ние знем, че е такава.

Докато говореше, гледаше към мъжете, но думите му бяха предназначени за Грейс. Жената си пое дълбоко дъх и му показа, че малка част от словата му са проникнали в съзнанието ѝ.

– Мишел ще се справи – повтори. – Но Грейс се нуждае от свеж въздух. Ще се поразходим. Сигурни ли сте, че периметърът е чист?

По-високият и възрастен мъж, с груба кожа и орлов нос, кимна.

– Всичко е наред. Бяхме сигурни, че с идването на нощта вампирите ще се появят, но няма и следа от тях. Момчетата патрулират около болницата в търсене на шейпшифтъри.

Алексий кимна.

– Няма да се отдалечаваме.

Поведе Грейс по тротоара, далеч от светлините и шумовете на болницата.

Тя вървеше с резки и отсечени движения. Приличаше на марионетка, кукла на конци, танцуваща под такта на пиян кукловод. Стигнаха до една ниска каменна стена, наполовина покрита с храсти и Алексий я насочи към мястото. Седна до нея, с ръце, обвити около кръста ѝ и я държеше, докато тя тихо плачеше.

Звукът на риданията ѝ, заглушени от опитите ѝ да ги скрие от него, топлината на допира ѝ и треперещото ѝ тяло, опияниха воина и разбиха защитите, които Алексий така внимателно бе вдигнал около себе си през последните няколко години. Издиша шумно, в опит да запази самоконтрол, но се провали, когато ароматът на свежест и цветя, идващ от косата ѝ, изпълни сетивата му.

Грейс беше силна, жена воин. Досега никога не се бе показвала слаба пред някого. Но ето че сега го правеше, плачеше в прегръдките му. Нуждаеше се от подкрепата му. Застигна го непреодолимо желание да я защитава и пази – чувства, които като цунами се носеха, неочаквани и нежелани, и разрушиха защитната бариера около сърцето му, също както приливна вълна, връхлитаща върху коралов риф.

Тя се обърна към него, обляна в сълзи, и тялото му потрепна от допира с нейното.

– Алексий!

Можеше да постъпи само по един-единствен начин. Да се остави на течението. В този момент се нуждаеше да вкуси устните ѝ повече, отколкото някога е имал нужда от храна, вода, а дори и въздух.

Целуна я.

Целуна я и тя простена срещу устните му, но след това отвърна на целувката. Отвръщаше му! Вплете пръстите на ръцете си зад врата му и го дръпна по-близо до себе си, след това разтвори устни, приветствайки го, привличайки го.

Прелъстяваше го с устните и с топлината си.

Той изръмжа, а може би беше тя, но звукът бе погълнат от страстта им.

Алексий наклони главата ѝ, за да може да продължи да я целува, поглъща, желае, копнее…

Червените фарове, на преминаващото до тях превозно средство, привлякоха вниманието му. Беше като видение, но не съвсем. Като спомен, но не точно.

Пламъците.

Огньовете. Болката.

Мъчението.

Отдели устните си от тези на Грейс и се загледа във фаровете. Кръвта му закипя. Мускулите му се стегнаха.

Отстъпи! Избягай! Убий ги! Бягай! Бягай!

– Алексий?

Грейс се бореше в прегръдката му, а той я стисна още по-силно, обезумял, че тя ще се опита да му се изплъзне.

– Алексий! – каза тя, по-силно този път. – Нараняваш ме!

Някак думите ѝ достигнаха до него. Преодоляха спомените и кошмарите му.

Нямаше друг избор, имаше само отчаяние. Смъртта на една надежда и вечност, изпълнена със самота. Това му предвещаваше бъдещето. Той бе покварен. Сломен. Объркан.

Алексий взе единственото почтено решение. Остави я там объркана и сама. Повървя, след това се затича, после полетя като мъгла, отчаян, търсещ начин да избяга. Не спря дори и за миг, докато не се върна в Атлантида. Гърлото му изгаряше от неизречените думи, а очите му горяха от непролетите сълзи.

Тичаше и даде още един обет. Никога повече нямаше да си позволи да докосне Грейс. Никога.

Диана е римска богиня на лова, луната и нощните вълшебства. Придружена от диви животни, с лък и колчан стрели, бродела през гори и планини, заедно с планинските нимфи. Закриляла младите неомъжени жени и безпощадно наказвала смутителите на моминската непорочност. Пазителка на изворите, реките и на дивите животни – Б.р.

Grace – означава „грация“ (англ.ез.) – Б.пр.