Разкриването на Атлантида

Оглавление

Най-сетне завършен, най-накрая цял. Мракът в душата му бе жадувал за светлината и двете се сблъскаха в една мощна шокова вълна, чиято сила можеше да се сравни с тази на изригващ вулкан. Мощ, достатъчно отново да потопи Атлантида и да измъкне Алексий от най-дълбоките окопи на самотата и отчаянието.

Грейс бе тук и беше негова и той никога нямаше да я пусне да си отиде.

Воинът се отпусна настрани, но я придърпа към себе си, вплете ръцете и краката си с нейните и все още в нея, се понесе на вълните на блаженството – най-чистия и красив облак, изпълнен с надежда, светлина и… Смееше ли дори да си го помисли?

Любов.

Докато се изкачваше по лавината от звуци и светлина, лавината, която символизираше симфонията на две души, които са открили съдбите си, той отвори сърцето, съзнанието и душата си, за да бъдат озарени от нейната светлина. Озарени и изпълнени с прелестта ѝ.

Най-сетне бе открил любовта.

И никога нямаше да я пусне.

Часове или еони по-късно, времето се бе превърнало в незначителна подробност след всичко случило се помежду им. Алексий усети как тялото ѝ бавно се отпуска, когато тя пусна рамото му и най-накрая спря да трепери.

– Алексий – промълви сънливо, а той целуна косата, челото и божествения ѝ нос.

– Да, ми амара?

– Винаги ли е било така за теб?

Той се засмя, изумен както винаги от начина, по който умът ѝ работеше. След това я целуна нежно по устните.

– Не, любов моя, красива моя Грейс. Никога досега не е било така. Но отсега нататък винаги ще бъде – обеща ѝ той.

– Така ли? – промълви тя. – Не съм сигурна, че ще го понеса.

Алексий се разсмя, взе одеялото, зави я с него и продължи да я държи в прегръдките си, доволен да слуша ударите на сърцето ѝ, докато заспива.

– Винаги – прошепна той своето обещание и тържествен обет.

След това бавно и внимателно, за да не я притесни, се измъкна от прегръдките ѝ и се присъедини към момчетата, които патрулираха.

Не възнамеряваше да сваля гарда си. Не и след като вече имаше някой, когото да защитава.

Лоис Лейн – героиня от комикса Супермен. Възлюбена, а в последствие съпруга на Кларк Кент, познат като Супермен – Б.пр.

Глава 23

Грейс бавно се пробуди от сладкия си сън и веднага се обърна към Алексий. Него обаче го нямаше. Моментално я застигнаха дълбоко погребани страхове и предчувствия.

Защо да остава? Все пак какво можеше да бъде тя за него, освен мимолетна свалка през дългото му съществуване. Може би свързването на души го беше изплашило и е решил да се отдръпне.

Може би… Но размислите ѝ бяха прекъснати от нечии стъпки. Почувства облекчение и дълбока болка, която разкъса цялото ѝ същество. Как така бе стигнала до момент, в който отсъствието му ѝ причиняваше такова страдание?

Какво щеше да се случи с нея, когато си тръгнеше завинаги?

Моментът не бе подходящ да мисли за това. Точно сега щеше да следва съвета на Мишел и да живее за момента. След като той поемеше по пътя си, на нея щяха да ѝ останат спомените за него, които да я топлят в студените нощи.

Алексий влезе през вратата, държейки две чаши с кафе и изглеждаше като мъж, който миналата нощ е бил напълно задоволен. Беше раздърпан и сънлив, но докато я оглеждаше от главата до петите в погледа му се четеше мъжко удовлетворение.

Грейс остави одеялото да открие едно от рамената ѝ и го погледна изпод мигли, отново използвайки необичайни методи за съблазняване.

Очите му пламнаха, щом съзря голотата ѝ, а тя най-безсрамно се размърда, така че одеялото се спусна още по-надолу и разкри прелестните ѝ гърди. Воинът се засмя, а пръстите му побеляха, докато стискаше двете чаши.

– Ако се опитваш да ме накараш днес да не ставам от леглото, справяш се изключително добре – отбеляза той с дрезгав и изкусителен глас.

– Кой, аз? – отвърна невинно тя и запърха с мигли.

Вдигна ръце нагоре и се протегна, докато одеялото се свлече около кръста ѝ. Алексий моментално затвори вратата, остави чашите на масичката, като разля кафе навсякъде и тръгна към нея с походката на дебнещ лъв.

Тя се усмихна триумфално и протегна ръка към него, но той седна до нея на леглото, улови ръцете ѝ и ги прикова от двете ѝ страни, след което нежно я бутна назад, за да се отпусне на възглавницата.

– Гърдите ти са толкова красиви – каза Алексий, докато ги гледаше така втренчено, че горещината, която побъркваше Грейс, обагри не само гърдите, но и бузите ѝ. – Не бих могъл да ги гледам, без да ги докосна или вкуся.

И след това направи точно това. Пое едното зърно в устата си и бавно започна да го смуче и дразни. Напрежението бе толкова голямо, че младата жена издаде сладострастен стон на копнеж и желание, а бедрата ѝ се раздвижиха под одеялото.

Алексий се отдръпна назад, но без да пуска ръцете ѝ, легна на гърдите ѝ, точно там, където се намираше сърцето ѝ. Чувственият жест спря дъха ѝ и преди сърцето ѝ да се пръсне на парчета, прескочи удар или два.

– Осъзнаваш ли, че бих могъл да слушам сърцето ти до края на дните си? – попита я той, а гласът му наподобяваше тих грохот, докато топлият му дъх галеше чувствителната ѝ кожа.

– Доста дълго време – отвърна му тя, но я побиха тръпки заради невъзможността това обещание да бъде изпълнено. – Студено ми е. Моля те, би ли ми подал одеялото?

Алексий веднага се изправи и я зави, като подпъхна одеялото под раменете ѝ, а чертите на лицето му показваха загриженост. Тя колебливо вдигна ръка, за да докосне обезобразената част от лицето му. Страхуваше се да не би да го обиди с действието си. Алексий се отдръпна съвсем леко, но след това застана мирно и закача докосването ѝ.