Разкриването на Атлантида

Оглавление

– Мислите ли, че ще ви оставим да ви се размине? – най-сладкият руски акцент, който Грейс някога бе чувала, се намеси в разговора, но наличието на пушка в ръцете на мъжа го превърна в заплашителен.

Оръжието бе насочено към главата на Алексий.

Провачек влезе в стаята.

– Викали сте ме, господарю.

Грейс отново извъртя очи.

– Тази седмица не мога да се отърва от вампирите? Да не би да съм направила нещо? Да не би кармичната отплата да се е върнала, за да ме захапе по задника?

Алексий се засмя, а звукът, който излизаше от устните му, стопли сърцето и душата ѝ. Затова реши, че е време да му съобщи нещо наистина важно.

– Ако не ми се отдаде възможност да ти го кажа, искам да знаеш, че те обичам – извика тя.

– Знам – отвърна самодоволно той, докато продължаваше да се смее.

– Колко трогателно! – присмя се Вонос.

– Я да млъкваш. Звучиш като Хан Соло – промърмори Грейс и напълно игнорира вампира.

– И аз те обичам – призна Алексий. – Но може ли да запомниш мисълта си и да се върнем на нея, след като ни измъкна оттук?

– Какво ще кажеш, след като ние се измъкнем оттук? – извика Грейс.

Рийс вдигна ръце нагоре и ги прекъсна:

– Извинете? Да не би да забравяте Висшия Принц от царския род на Благословените, който стои точно пред вас?

– Принцът на какво? – изкрещя Вонос.

– Господарю, позволи ми да ги убия – помоли се Провачек.

– В никакъв случай. Ще ги предложа като дар на богинята – отвърна Вонос и с усмивка на лице потри ръцете си една в друга.

Внезапно дързостта, която обгръщаше дробовете на Грейс, изчезна като въображаем облак. Анубиса идваше насам. С тях бе свършено.

* * *

Алексий не посмя да помръдне дори когато руснакът насочи пушката към слепоочието на Грейс. Знаеше, че ако отново зърне Анубиса, ще загуби здравия си разум. Така че бе наложително да рискува.

– Защо не си ѝ казал? – изкрещя той.

Вонос бавно отвори очи, явно „общуваше“ с богинята. Дано да му дава заето.

– Опитваше да се изскачаш по стълбата на успеха, кръвопиецо? Подчини няколко шейпшифтъра на волята си, изтри театрална трупа от лицето на земята, зае мястото на бог.

Очите на Вонос почервеняха, но той не го удостои с отговор. Алексий все още не бе намерил начин да го вбеси. Така че щеше да се пробва отново.

– Любопитно ми е, дали Проклятието на вампирите ще бъде един от даровете? Или той ще бъде истинският подарък, с който я молиш да ти прости, че не си ѝ го показал веднага? Какво ще кажеш да ги разменим? Мислиш ли, че тя ще се навие?

– Съветвам те да млъкнеш – изръмжа Вонос. – Богинята идва насам.

– Няма време, Алексий – извика Грейс.

Рийс кимна и атлантът осъзна, че двамата му дават знак за атака. Двама вампири, едно оръжие, а те са трима. Шансовете за оцеляване не му се нравеха, защото не можеше да мисли за нищо друго освен за безжизненото тяло на Грейс с огнестрелна рана в главата.

– Не мисля, че… – започна той.

– Не мисли толкова – извика тя и хвана един златен съд от пиедестала до нея и го запрати към главата на Провачек.

Руснакът се наведе, но пушката гръмна и разби на парчета друг пиедестал на сантиметри от Грейс.

Вонос осъзна какво се случваше със съвсем малко закъснение, но не успя да стигне да диаманта преди Алексий. Пресегна се да го вземе, но дланта му се сви около въздух след като воинът, който идваше от другата страна на пиедестала, стисна Проклятието в ръката си.

– Използвай го сега! – извика Рийс, който се намираше в другия край на стаятаа. Елфът прибра нещо сребристо и със странна форма в якето си, но Алексий не успя да го огледа добре.

– Сега е чудесна идея – каза Грейс, която приклекна до него.

Алексий вдигна диаманта и извика За Атлантида като насочи камъка към Вонос и Провачек.

В началото не се случи нищо. После от диаманта излезе жълт лъч, обграждайки Вонос със светлината си като скелет, огрян от лампа. Вампирът експлодира, крещейки с най-неземния звук, който Алексий някога бе чувал.

– Почакай малко. Къде е Провачек? Убихме ли го? – попита го Грейс, но воинът не знаеше.

– Не го виждам. А ти, Рийс? – но елфът вече го нямаше, сякаш никога не е бил там, оставяйки ги сами в стая пълна с мъртви вампири и смъртоносен диамант, докато Анубиса пътуваше към тях.

– Излизай! Веднага! – Алексий хвана Грейс за ръка и двамата излязоха от стаята, прескачайки останките на доскорошния Приматор – Вонос.

Двамата препуснаха през тълпата от гости в имението, избутвайки от пътя си както политици, така и вампири, докато диамантът в джоба на воина прогаряше дупка в плата и го зовеше да го използва, за да унищожи всеки един вампир в тази стая. Освен че моментът беше неподходящ, подобно действие би било нередно. На този бал присъстваха и вампири, които живееха в хармония с човеците.

Макар и малко, те съществуваха.

Алексий не смяташе да съди тези, които не се занимаваха с убийства и кроежи на коварни планове.

Беше му достатъчно, че успя да върне Проклятието на вампирите. Още един скъпоценен камък, чието място бе на Тризъбеца на Посейдон. Още една стъпка към възраждането на Атлантида

Но тогава чу познат гласа. Глас, който хиляди пъти бе молил Посейдон, докато е жив да не чува.

Писъкът на Анубиса.

Нека боговете проявят милост и ги спасят.

Глава 30

Грейс забави крачките си, сякаш хваната в капана на гъст сироп, неспособна да помръдне, като зазидана в цимент. Но най-простото обяснения за внезапното забавяне беше, че може би бе забелязана от богинята на вампирите, способна да я смаже като буболечка. Не бе планирала срещата с Рийс на Гарануин, онзи отвратителен плъх, който ги изостави, да приключи по този злощастен начин.