Сънища за богове и чудовища

Оглавление

102

Когато на вратата се почука - носеха храната, - тя вече беше решила как може да помогне. Поне що се отнася до физическата им близост.

- Един момент - провикна се. - Вие тримата - марш в банята! Вас ви няма, забравихте ли?

Последва кратък приглушен спор - те настояваха просто пак да станат невидими, но Зузана

не искаше и да чуе.

- И къде ще стъпят келнерите, след като някаква огромна химера се е проснала върху половината под, някакъв ангел е кацнал на перваза на прозореца, а на леглото лежи момиче?! Дори да сте невидими, вие имате тела. И заемате място. Направо цялото място.

Така че те се подчиниха. Ако стаята беше малка, банята беше още по-тясна, затова Зузана се зае да ги натъпче вътре както намери за добре: първо бутна Кару в гърба, после изгледа заповеднически Акива и кимна, сякаш казваше Ти си на ред, накрая ги завря в душ кабината и ги затвори вътре. Само така и Вирко можеше да се побере в банята. Всичко беше съвсем разумно и логично.

Накрая затвори вратата на банята. От тук нататък всичко зависеше от Кару и Акива. В края на краищата не можеше да свърши всичко вместо тях.

49. Предложение за подкрепа

- Търпение, търпение.

Така Разгут успокояваше Яил ден преди това. Търпение. Дори, докато го произнасяше, чувстваше как нетърпението направо клокочи в самия него. Сега, два пълни дни след тяхното пристигане, го усещаше по-скоро като остро пробождане. Пред Яил умишлено беше занижил своите очаквания, но вече тайно започваше да се притеснява.

Къде бяха предложенията за подкрепа? Мигар си беше направил криво сметката? Планът беше изцяло негов. Достатъчно е да се появиш в целия си блясък, беше казал на Яил, и те ще се надпреварват да ти дадат каквото пожелаеш. Но не президентите, премиерите, нито папата. Да, те може да ти постелят червен килим. И няма да спрат да се кланят и да пълзят в краката ти, но всички тези властимагци ще станат предпазливи, отвори ли се дума за въоръжаването на някакъв мистериозен легион. Ще започнат да обмислят всичко много внимателно. Ще има надзор и контрол.

И комисии.

О, по-добре да ме управлява някакъв полусмахнат касапин, мислеше си Разгут, готов всеки момент да се прости със здравия разум, отколкото да си имам работа с комисии!

Но докато президентите, премиерите и папата се помайваха, едни по-бързо реагиращи и по-зловегци движения по света досега би трябвало да са се задействали. Частни групировки на най-вманиачените фанатици, които си играят с адския огън и злорадо очакват настъпването на Страшния съд. Те вече би трябвало да се редят на опашка, да изпращат предложения, да плащат подкупи за привилегията да кажат лично няколко думи на ангелите, независимо какво би им коствало това. Вземете ни! Първо нас вземете! Изпепелете света, накажете грешниците, само ни вземете със себе си!

Светът гъмжеше от такива фанатици дори в по-спокойни времена, а къде бяха те сега? Нима Разгут беше надценил флирта на човечеството със свършека на света? Нима е възможно това карнавално шествие, което им устроиха, да не е подействало както той очакваше?

Яил беше в отвратително настроение и крачеше из пищните си покои, редувайки порой от проклятия с ледено мълчание. За негова чест обаче трябваше да му се признае, че поне проклинаше тихо и под нос и не правеше нищо „не-ангелско“ от което, образно казано, да настръхне перушината на техните благочестиви домакини. Изпълняваше ролята си чинно: да заеме поза на дипломат, да участва в пиршество или просто да бъде ослепителен. Явно католическата църква беше решена да не му отстъпва по пищност и нейната колекция от църковни одежди събра ума на всички. Ако на Разгут му се наложеше да изтърпи още една религиозна церемония, увиснал на гърба на Яил, и да слуша как поредният старец с луксозна тога монотонното каканиже на латински, направо щеше да закрещи.

Щеше да закрещи и да стане видим, та обстановката малко да живне и да добие по-пикантен привкус.

Сега, стигнал предела на всяка... надежда... той наблюдаваше странното, подобно на танц страхливо помайване, изпълнявано от един от служителите в папския дворец пред вратата на техните покои.

Крачка напред, крачка назад, ръцете, пърхащи като криле на ярка. Този беше един от малцината, на които се позволяваше да влизат в техните покои, за да обслужват нуждите им; до момента не беше откъснал поглед от тяхното „свято“ присъствие. Понякога Разгут си мислеше, че дори да развали заклинанието за невидимост, пак щеше да остане „незабелязан“. Дотам стигаше дискретността на тези служители. Те се бяха превърнали едва ли не в призраци (самата мисъл за подобно пребиваване отвъд смъртта образуваше на Разгут киселини).

Или пък киселините бяха резултат от невижданото обилие на папската трапеза.

Разгут от векове не си беше угаждал с толкова тлъста и пикантна храна и сега с любопитство установи, че въпреки дискомфорта, който му причиняваше преяждането, все още не можеше да си наложи някакво ограничение. Скоро обаче и това щеше да стане.

Или пък не.

Прислужникът смутено се прокашля. Биенето на сърцето му направо кънтеше из залата. Стражите доминионци не му обърнаха внимание и останаха неподвижни като статуи, а Яил го нямаше - беше се оттеглил в личните си покои да си почине. Разгут сериозно се размисли дали да не поеме нещата в свои ръце. Щеше да се яви като безплътен глас - това едва ли щеше да е най-необикновеното преживяване на тоя човечец за деня. Не му се наложи обаче. Прислужникът събра кураж и заситни навътре, извади пътьом някакъв плик от джоба на безупречно колосаната си ливрея и го пусна на пода.