Выбери любимый жанр
Оценить:

Сънища за богове и чудовища


Оглавление


104

50. Все някъде трябва да има щастие


Стояха притиснати един в друг, а положението беше направо абсурдно. Даже прекадено абсурдно, там беше работата. Ръчката на душа се впиваше в гърба на Кару, крайчетата на крилете на Акива се оказаха загципани от вратата на душ кабинката, а кроежът на Зузана стана повече от ясен. Мило, но и нелепо - супер нелепо - и цялата тая маневра имаше за цел нещо да възпламени, то тя се отрази само върху бузите на Кару. Цялата пламна. Пространството беше съвсем тясно. Крилете на Акива го принуждаваха да се притисне към нея, но някакъв влудяващ инстинкт накара и двамата да запазят - макар и почти невидима - дистанция помежду си.

Също като двама непознати в асансьор.

А и не бяха ли всъщност непознати? Силното привличане лесно можеше да ги заблуди, че се познават. Кару, която никога преди не беше вярвала на подобни измишльотини, сега охотно би приела, че душите им наистина се познават - „Душата ти пее на моята“, каза й той веднъж и тя можеше да се закълне, че наистина го чувства - но не и те самите. Тепърва имаше да научат толкова много един за друг; тя неистово го желаеше, но как можеше да стане във времена като тези? Сега вече нямаше как да седнат на самия връх на катедралата, да ядат топъл хляб и да гледат изгряващото слънце.

Сега не беше време за любов.

- Ей, вие двамата, добре ли сте вътре? - обади се Вирко. Говореше приглушено, но съвсем не тихо и Кару си представи как келнерът от хотела ще се зачуди кой ли се крие в банята. Това би довело цялата ситуация до още по-висок стадий на абсурда. На фона на последните събития и при непосилното бреме на мисията, с която бяха натоварени, те изведнъж се оказаха натъпкани в тясна душ кабина, само и само да не ги види някакъв хотелски келнер.

- Направо чудно - отвърна задавено тя, защото това беше нагла лъжа. Чувстваше се всякак, но не и чудно. Хрумна й, че дори като го произнася така безцеремонно, това вече е... наглост. Безотговорност. Хвърли бегъл поглед на Акива, опасявайки се дали не е решил, че наистина го мисли. О, направо чудно, пък и времето е толкова хубаво. А при теб какво ново? И отново нещо я прониза, щом видя в очите му и болка, и гняв. Принуди се да отклони очи. Акива. Акива. Там, в пещерите, когато погледите им най-накрая се срещнаха насред главната зала - въпреки всичките тези воини между тях, и от двете армии; въпреки бремето на коварната вражда; въпреки тайните, които и двамата таяха; въпреки разстоянието - това споглеждане беше като докосване. Но не и сега. Делеше ги едва дъх разстояние, а когато погледите им се кръстосаха, усетиха нещо като... разкаяние. - Деца на разкаянието - произнесе тя гласно. Е, не точно гласно, а по-скоро с шепот, и отново крадешком го погледна. - Помниш ли това?

*

- Как бих могъл да го забравя? - гласеше отговорът. Акива го произнесе със свито сърце и продран глас.

Тя му беше разказала тази история - тя, Мадригал - в нощта, когато се влюбиха. Той помнеше всяка дума и всяко докосване от тази нощ всяка усмивка и всяка въздишка. Сега погледнеше ли назад, все едно се взираше в тъмен тунел - целия му досегашен живот - към някаква ярка светлина от другата страна, където цветовете и чувствата бяха много по-ярки и наситени. Мислеше за тази нощ като за някакво място - мястото, - където съхранява, опаковано и складирано като имущество цялото си щастие, а то никога вече нямаше да му потрябва.

- Тогава ми каза, че това е ужасна история - напомни му тя.

Това беше химерска легенда за техния произход, но иначе не беше нищо повече от мит за едно изнасилване. Химерите се родили от сълзите на насилената луна, а серафимите - от кръвта на насилника слънце.

- Наистина е ужасна - отвърна Акива; сега я намрази още повече от преди, като знаеше какво е преживяла Кару в ръцете на насилника Тиаго.

- Вярно - съгласи се Кару. - Също като вашите. - Според легендите на серафимите химерите бяха оживели сенки, творение на огромни чудовища, които се носят из мрака и поглъщат световете. - Но смисълът е точен - продължи. - Сега се чувствам и двете: и дъщеря на сълзите, и родена от сянка.

- Ако ще вярваме на митовете, тогава аз трябва да съм роден от кръв.

- И от светлина - добави тя с нежен глас. Двамата почти шепнеха, сякаш Вирко изобщо не можеше да ги чуе от другата страна на тънката стъклена преграда. - Вие сте по-милостиви към себе си във вашите легенди, отколкото сме ние - продължи Кару. - Ние твърдим, че сме деца на скръбта. Вие вярвате, че сте създадени по подобие на вашите богове, при това с благородна цел: да донесете светлина на световете.

- Ние обаче превърнахме това в черна работа - отвърна той.

Тя леко се усмихна, после горчиво се засмя.

- Няма да споря.

- Легендата казва също, че ще останем врагове до самия свършек на света - напомни й той. Когато й го разказа, телата им бяха сплетени, голи и омекнали след любенето - тяхната първа, най-първа любовна нощ - и свършекът на света им се виждаше само легенда, също като историята за разплаканите луни.

Но сега Акива усещаше съвсем ясно как ги връхлита. Чувството беше на безгранична безнадеждност. Кога ли, запита се, вече няма да остане нищо за спасяване.

- Затова създадохме наша собствена легенда - каза Кару.

Той го помнеше.

- Рай, който ни чака да го открием и да го изпълним с нашето щастие. Все още ли го вярваш?

Не искаше да прозвучи така: рязко и лишено от чувство, сякаш това е било просто глупава фантазия от първата любовна нощ на две вплетени едно в друго тела. Прищя му се сам себе си да накаже, защото до вчера все още го вярваше - затова Лираз го обвини, че е „потънал в блаженство“. Имаше право. Нали точно тогава се беше размечтал да се изкъпе с Кару. Представяше си как притиска гърба й към гърдите си, как я прегръща и се наслаждава на косата й, която се вие на повърхността на водата.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор