Сънища за богове и чудовища

Оглавление

107

- Не може просто да я стоварите тук. Какво е станало с нея? Какво казва?

- Откъде да знам? Едни американци скоро ще дойдат да си я приберат. Нека те да му мислят.

- Чудесно, а дотогава? Тя има нужда от помощ. Вижте я само! Какво не е наред с нея?

- Представа нямам. - Шофьорът отговаряше грубо. Изплашен беше. - Тя не е моя грижа.

- А да не е моя?!

Двамата продължиха все в този дух, докато жената не спираше да нарежда... нещо съвсем различно.

- Завладяващо и поглъщащо и бързо и огромно и преследващо - говореше, не, по-скоро виеше тя на езика на серафимите и гласът й беше печален и благ и пропит с болка, подобен на някакво извънземно фадоПокъртителна, смазваща жалейка по нещо изгубено, което никога няма да се върне. - Зверовете, зверовете, Потопът! Небесата разцъфват, после причерняват и нищо не може да ги спре. Разцепват се и това не е по наша вина. Ние сме отварящите вратите, светлината в мрака. Това никога не трябваше да се случва! Аз съм избраната сред дванайсетте, но останах сама. В мен има карти, но съм изгубена; в мен има небеса, но те са мъртви. Мъртви и мъртви и мъртви завинаги, о, звездни богове!

Косъмчетата по врата на Кару настръхнаха. Акива стоеше до нея.

- Какво става с нея? - попита го тя. - Имаш ли представа за какво говори?

-Не.

- Тя серафим ли е?

Той се поколеба, преди да отговори.

- Не. Тя е човешко същество. Не притежава огъня. Но има нещо...

Кару също го чувстваше и също като него не можеше да го назове. Коя беше тази жена? И как така говореше езика на серафимите?

- Мелиз е изгубен - продължаваше да нарежда като оплаквачка тя и косъмчетата по ръцете на Кару настръхнаха. - Дори Мелиз, първият и последният, Мелиз вечният, Мелиз е погълнат.

- Знаеш ли какво е това? - обърна се Кару към Акива. - Мелиз?

-Не.

- Какво става тук?!

Кару рязко се извърна при гласа на Зузана и се втренчи в нея, в тази дребна прекрасна бясна фея, тръгнала на кръстоносен поход. Зузана се стрелна право към двамата мъже, които я зяпнаха недоумяващо, опитвайки се да свържат стоманения тон с дребното момиче пред тях - чак докато не получиха солидна доза от нейния нийк-нийк поглед. Тогава тутакси престанаха да спорят.

- Тя кърви - кресна Зузана - на френски, който, предвид колониалното минало на Мароко, бе най-широко разпространеният европейски език по тия места, даже преди английския. - Вие ли й причинихте това?

В гласа й проблесна ярост, подобна на нож, наполовина изтеглен от ножницата, и двамата мъже побързаха да я уверят в своята невинност.

Зузана обаче не се трогна.

- Какво ви става, защо стърчите така?! Не виждате ли - тя има нужда от помощ!

Двамата нито имаха задоволителен отговор, нито време да измислят такъв, защото Зузана -с помощта на Мик - вече беше взела младата жена под своя закрила. Подхванаха я под лактите и внимателно й помогнаха да стане, а мъжете само наблюдаваха, смълчани и отрезвели, докато Зузана и Мик я отвеждаха със себе си. Тя продължаваше да нарежда на езика на серафимите -„Аз съм паднала и съвсем сама, потроших се на една скала и вече никога няма да бъда цяла...“ -а във всяващите ужас очи нямаше и следа от разум, но краката й все пак се движеха и тя не направи никакъв опит да се съпротивлява, нито мъжете посмяха да възразят, така че Зузана и Мик просто я отведоха.

След два часа, когато американците в тъмни костюми дойдоха да я търсят, рецепционистът ги отведе първо в стаята на Близа, а после - след като я откриха изпразнена както от обитателката, така и от вещите й - към стаята на малкото бясно момиче и нейното гадже, които, това казано под сурдинка, бяха изпразнили половината кухня на хотела. Почукаха на вратата, но не получиха никакъв отговор, нито доловиха някакво движение отвътре, а когато нахлуха, не бяха особено изненадани да установят, че обитателите са се изпарили.

Никой не ги беше видял да напускат хотела, даже дечурлигата от казбата, които си играеха на двора - единственото място, през което можеше да се стигне до шосето.

Като се замислиха по-късно, дадоха си сметка, че никой не ги беше видял и да пристигат.

След себе си не бяха оставили никакви други следи освен опразнените до дъно съдове и -това щеше да послужи за една от конспиративните теории - няколко дълги сини косъма в душ кабината, където ръката на ангела беше галила дяволската глава по време на една дълга - и така дълго чакана - прегръдка.

Имало едно време,

едно пътуване,

което щяло да съшие всичките светове с конеца на светлината.

ПРИШЕСТВИЕТО + 60 часа

52. Барут и разложение

За Морган Тот това си беше същинска Коледа - в смисъл на празнична-алчност-за-подаръци, разбира се, не в смисъл на раждане-на-Христа. Ама наистина.

Текстовите съобщения на телефона на Близа с всеки час ставаха все по-откачени и по-отчаяни. Приличаше на някакъв налуден фарс, предназначен само за него и той почти си пожела да има съучастник - някого, с когото да се чудят и маят как е възможно да съществуват такива хора на света! Но не можеше да се сети за никого, който, ако разбере какви ги е свършил, не би се разтреперил от фарисейски ужас и не би се обадил в полицията.

Тъпанари.

Имаше нужда от някоя фенка, помисли си. Или пък гадже. С ококорени очи, благоговеещо. „Морган, ти си такъв злодей“, щеше да изгука тя. Но злодей в хубавия смисъл. В най-най-хубавия смисъл.

Телефонът изжужа. Това вече се беше превърнало в нещо като условен рефлекс на Павлов^ за Морган: телефонът на Близа започваше да вибрира и на Морган буквално му потичаха лигите в очакване на нова порция направо-не-е-за-вярване, някой-сигурно-ме-подръпва-за-верижката безумие. Този есемес също не го разочарова.