Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Аха. Онзи кирин. Но как е възможно някой да знае, че Акива е сторил това?! Той не позволи да го видят. Нали призова птиците, до последната птичка на километри наоколо. Затова сега поклати глава, готов да отрича.

Лираз обаче го изненада.

- Той къде е? - обърна се тя към Тиаго. - Не го видях сред останалите.

Мигар специално го е търсила? Акива я стрелна с поглед. Тиаго обаче я гледаше съвсем открито, втренчено. Погледът му стана остър и се заби в нея.

- Той е мъртъв - каза след известно мълчание.

Мъртъв. Младият кирин, последният от племето на Мадригал. Лираз нищо повече не каза.

- Съжалявам да го чуя - обади се Акива.

Погледът на Тиаго отново се заби в него.

- Благодарение на теб обаче неговият отряд пак ще живее. И за да се върнем към нашата цел - неговият мъчител не е ли същият ангел, на когото сега трябва да се противопоставим?

Акива кимна.

- Яил. Командирът на Доминиона. Сега вече и император. Докато си приказваме тук, той набира сила и макар твоята дума да не струва пукната пара за мен, вярвам в едно: че можеш да го спреш. Затова, щом си сигурен, че твоите воини могат да различат един ангел от друг, за да се бият срещу Доминиона, а не срещу извънбрачните, тогава се присъедини към нас, пък каквото сабя покаже.

- Ние носим черно, а те - бяло, ако това ще ви е от полза - добави студено Лираз към Тен.

- Все тая - гласеше лаконичният отговор на вълчицата.

- Тен, ако обичаш - предупреди я Тиаго, после пак се обърна към Акива. - Точно така, каквото сабя покаже. - Той кимна утвърдително, без да откъсва очи от Акива - погледът му беше все така трезв и разсъдлив, без следа от жестокост; въпреки това Акива отново си спомни как разкъсваше гърлата на враговете си със зъби и усети, че стои на прага на някакво много лошо решение.

Ревенанти и извънбрачни заедно. В най-добрия случай щяха да представляват жалка гледка. В най-лошия това щеше да е фатално и за двете страни.

Въпреки лошите му предчувствия обаче, сякаш някакво сияние го помами - бъдещето, обляно в светлина, зовеше. Нямаше никакви излишни обещания, само надежда. И то не само надеждата, припламнала от едва доловимия жест на Кару. Поне той не смяташе така. Мислеше, че точно така трябва да постъпи и че това не е глупаво, а смело.

Само времето щеше да покаже дали е наистина така.

6. Преселението на зверовете

Кару веднъж вече беше ръководила преминаването на една малка армия от един свят в друг, при това не в най-добрите времена. Тогава повечето воини бяха без крила и на летящите се налагаше непрекъснато да правят курсове, ето защо Тиаго предложи да „освободят“ голяма част от тях, да съберат душите им и да ги пренесат в кадилници. „Бреме“, така наричаше той безкрилите им тела; неговото, това на Тен и на още неколцина от неговите лейтенанти, разбира се, бяха изключение - те трябваше да бъдат пренесени от по-едрите летящи ревенанти.

Този път обаче Кару беше щастлива да строи всички в двора и да установи, че малкото „бреме“ може да бъде поето от останалите и няма да се налага да го освобождават.

Ямата вече беше пълна догоре с тела.

Зърна я за последно от въздуха, докато се издигаше с останалите, и тя привлече погледа u като с магнит. От високо изглеждаше толкова малка, в дъното на виещата се пътека откъм казбата. Просто тъмна дупка в хълмистата земя с прашносив цвят, заобиколена от купчини изровена пръст и забити в тях лопати. Стори u се, че разпознава мястото, където я нападна Тиаго и даже тъмните ивици, които нищо чудно да бяха кръв. В най-далечния край на насипите, неразличим за никой от оцелелите, имаше още едно парче разровена земя - гробът на Зири.

Той беше плитък, въпреки това дланите u се покриха с мехури, докато го изкопае - нищо обаче не можеше да я накара да захвърли тялото на последния истински кирин в ямата при мухите и непоносимото зловоние. Все пак не успя да се отърве така лесно от мухите и зловонието. Наложи се да се надвеси над този кълбящ се към нея мрак с кадилницата на Зири, за да събере душите на Амзалаг и Оживелите сенки, убити от Вълка и неговите приближени само защото бяха застанали на нейна страна.

Щеше u се отново да са на нейна страна, а не в кадилницата, скътани на сигурно място, но се налагаше да останат там - поне засега. За колко дълго? Нямаше отговор. Все още не беше способна дори да си представи кога: едва след като всичко е приключило, в едни по-добри времена, когато измамата вече няма да е от значение.

Дали изобщо някога ще настъпи такова време?

Ще настъпи, ако ние му помогнем, каза си тя.

Съгледвачите на Тиаго докладваха, че в радиус от няколко километра около портала към Ерец не се виждат никакви серафими - това си беше облекчение, но въпреки това тя не можеше да се успокои. Докато Разгут е в ръцете на Яил, нищо не беше сигурно.

Не беше редно да тръгват - да бягат - от онова, което тепърва предстоеше, но какво друго им остава? В момента наброяваха едва осемдесет и седем химери - осемдесет и седем „зверове“ в очите на тукашния свят, които щяха да се превърнат в „демони“, ако Яил успееше да прокара някак идеята за своята святост. Твърде малобройни, за да го победят или да го принудят да се върне обратно. Ако сега го атакуват, не само щяха да загубят, но и щяха да помогнат на неговата кауза. Достатъчен беше само един поглед към воините - творения на Кару, за да предадат хората доброволно командването на ракетните установки в ръцете на Яил.

Заедно с извънбрачните на Акива обаче си струваше да опитат.

С този съюз той буквално се беше насадил в гнездо на стършели. Подхвърляйки идеята за него на химерите. И движейки се по бръснача на предателството, ако убеди бунтовническата армия да тръгне срещу най-дълбоко заложените си инстинкти. Кару си даваше сметка, че всяка следваща стъпка от тук нататък ще среща яростен отпор у по-голяма част от войската. За да стигнат мечтаното бъдеще, те трябваше да го отвоюват крачка по крачка. И кои бяха тези „те“?