Сънища за богове и чудовища

Оглавление

116

- Пази се - прощушна Зузана. - И никакви прояви на героизъм. Ако може да се спасите, направете го и се върнете тук. И двамата. И тримата. Можем да направим на Вирко човешко тяло или нещо от този род. Само ми обещай, че ако всички там са... - Тя не го каза гласно. Мъртви. -... Тогава само гледай да не те хванат и се върни обратно, жива.

Кару не можеше да обещае такова нещо и Зузана добре го знаеше, защото не я остави да отговори, а продължи бързо: „Хубаво. Благодаря. Само това исках да чуя“, сякаш обещанието беше вече дадено. Кару отвърна на прегръдката й, намразила сбогуванията също толкова, колкото и онова ако; после вече не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат.

56. Моята сладка варварка

Чистоплътни, най-накрая. Мик и Зузана се изкъпаха един подир друг, така че Елиза да не остава сама, като в същото време следяха за извънредни новини, свързани с ангелите. Телевизорът работеше без звук, а върху екрана на лаптопа на Естер бяха отворени няколко новинарски сайта, чиято информация непрекъснато се обновяваше, но до момента нямаше никакво раздвижване и, изглежда, още известно време щеше да остане така.

Зузана знаеше, че Кару трябва да се отбие на още едно място, преди да отиде във Ватикана: Museo Civico di Zoologia^. Това беше природонаучен музей и приятелката й най-хладнокръвно и предизвикателно обяви, че ще го посети. С което едва не разби сърцето на Зузана, защото веднага се досети какво е намислила - да попълни колекцията си от зъби, в случай че душите в Лораменди са съхранени, или поне тези на падналите в последната битка - и защото тя самата няма да е там, за да помага, независимо какво ще заварят при завръщането си в Ерец.

Проклета безпомощност. Зузана вече усещаше какъв ще е надписът върху следващата тениска.

БЪДИ САМУРАЙ.

ЗАЩОТО НИКОГА НЕ ЗНАЕШ КАКВО ДЕБНЕ ОТТАТЪК

ШИБАНОТО НЕБЕ.

Това никой нямаше да го разбере, ама и на кого му пука! Тя ги изпроводи със сърдит поглед, докато поемаха на път. Защото сърдитият поглед действа безотказно почти във всяка ситуация.

Не, укори се тя. Ако наистина е така, тогава защо ти е да бъдеш самурай, нали?

После хвърли поглед към Елиза, която седеше от едната й страна, и въздъхна. На нея очевидно не й трябваше компания, но самата мисъл да я изостави като някакъв нечленоразделно мърморещ предмет й се стори нередна. Зузана нито беше милосърдна сестра, нито усещаше подобно призвание в себе си, но си даваше сметка, че младата жена се нуждае от някой, който да се погрижи за нейните елементарни човешки нужди - храна и вода на първо време, - освен това беше станала съвсем кротка след намесата на Акива. Вече нямаше пристъпи на буйство и това донякъде улесняваше нещата.

Но какво ще правят с нея от сега нататък, в момента Зузана не можеше да мисли. Утрешният ден скоро щеше да настъпи. Тогава цялото напрежение от днешния ще е вече минало, а те ще са спали цяла нощ в истинско легло и ще имат храна, която никога не се е намирала на един и същи континент с кускуса.

Утре.

Засега обаче им стигаше и да са чисти. Усещането беше като за прераждане - раждането на Венера изпод купища мръсотия, - а подбраните от консултанта на Естер дрехи бяха елегантни и семпли, от фина материя и почти съвършено им прилягаха. Кирливите си вещи, включително кецовете с десен на зебра, Зузана опакова грижливо в няколко чифта найлонови пликове; имаше чувството, че ги предава, особено като ги видя до новия чифт обувки от фина кожа на пода -стояха край тях, сякаш бяха принудени да обучат своите заместници. Тя леко си влачи краката, сякаш им казваха, а от навлажнените им очи се стичаха сълзи на умиление. Освен това често стои на пръсти, ето защо бъдете подготвени.

- Доста сантиментално от твоя страна - отбеляза Мик, когато тя се върна в дневната и пъхна вързопа в раницата си.

- Ни най-малко - безгрижно заяви тя. - Ще ги пазя за колекцията в Музея за извънземни приключения, който имам намерение да основа в най-скоро време. Тема на експозицията:

„Неподходящо облекло за мразовити планини, където сключвате съюз с вражеска армия“.

- Аха.

Но когато Мик на свой ред мина през банята, той не прояви никакъв сантимент към старите си мръсни дрехи. И с най-голямо удоволствие ги запрати в коша за боклук. Не и преди да бръкне крадешком в джоба на джинсите обаче, откъдето измъкна...

...пръстена.

Същият вероятно-сребърен, вероятно-античен пръстен, за цената на който тъкмо се пазареше, когато светът изведнъж пощуря. Повъртя го в ръката си и го огледа внимателно за първи път, откакто го беше купил. Оттогава Зузана все беше наблизо (слава на бога за което) и той така и не намери сгоден случай да го извади от джоба. Сега пръстенът му се видя груб и недодялан, особено на фона на този нелеп хотел, чийто разкош граничеше с абсурда. Но в Аит-Бен-Хаду си беше съвсем на място: примитивен и потъмнял от патината на времето, даже май малко крив. Тук обаче изглеждаше като нещо, което се е изхлузило от кутрето на някой вестгот при нашествието на римляните. Варварски накит.

Идеално.

За моята сладка варварка, помисли си той, пъхайки го в джоба на новите си шикозни италиански панталони, но в последния момент пръстенът се изплъзна от ръката му. Падна със звън на пода и се отърколи, сякаш се опитваше да му избяга. Мик тръгна да го преследва, съобразявайки, че сигурно все пак е от истинско сребро, защото се смяташе, че само истинското сребро издава такъв напевен звук; точно тогава пръстенът се шмугна в една широка три пръста пролука под мраморния плот на банята.