Сънища за богове и чудовища

Оглавление

120

- Светът не е уреден по този начин, скъпа. Но ти все пак опитай, щом ти доставя удоволствие. Направи всичко по силите си.

- Бъди сигурна - кипна Зузана, но в този момент охранителят я блъсна и тя получи първоначално ускорение да се затича по коридора чак до фоайето с асансьорите, мъкнейки Елиза след себе си. Впоследствие беше свалена долу. А най-накрая преведена като арестант през лъскавото лоби, изложена на присмехулните погледи и многозначителния шепот на присъстващите; най-зле й се отрази тържествуващото изражение на нейната съперница по вдигане на вежди - окуражена от последния развой на събитията, тя отново дръзна да извие изскубаната си пършива вежда на аматьор в едно недодялано, но красноречиво аз нали ти казах.

Унижението я опари, сякаш минаваше през поле с коприва - хиляди боцкания се сляха в обща пареща мъгла, - но това беше нищо в сравнение с паниката и болката при мисълта за приятелите им, оставени сега на милостта на враговете си.

Какво ли се случваше сега с тях?

Естер трябва да е предупредила ангелите. Какво ли й бяха обещали в замяна, зачуди се Зузана. И още по-важно - как можеха двамата с Мик да й попречат да го постигне? Как?! Та те не разполагаха с нищо. С нищо, освен с една цигулка.

- Направо не мога да повярвам, че й благодари - промърмори тя, когато ги изхвърлиха на улицата. Рим изведнъж ги връхлетя с пълна сила и неговият изпълнен с живот, страст и зной въздух нямаше нищо общо с изкуствено генерираната атмосфера на спокойствие и прохлада в хотела.

- Нали ми позволи да си взема цигулката - отвърна той и сви рамене, все така притискайки инструмента към гърдите си, сякаш е пеленаче или кутре. Звучеше някак... доволен. Това вече преля чашата. Зузана се закова на място - така или иначе, нямаха никаква посока, освен да се разкарат по-далече от това място - и се обърна на пети, за да застане с лице към него. Мик не само звучеше доволен. Изглеждаше така. Или най-малкото възбуден. Целият вибрираше.

- Какво ти става? - попита го недоумяваща Зузана, готова всеки момент да се тръшне на земята и да ревне с глас.

- Ще ти кажа след минутка. Хайде. Не може да се мотаем повече тук.

- Аха. Мислех, че и без това вече е ясно.

- Не. Искам да кажа, че не можем да останем тук, защото ще ни открие, а тя съвсем скоро ще започне да ни търси. Хайде. - Сега в гласа му имаше настойчивост, което още повече я озадачи. Той обви ръка около кръста й и я накара да се раздвижи, Зузана на свой ред помъкна Елиза след себе си - същинска лунатичка, която сякаш не беше от този свят и се носеше без посока - и тримата скоро бяха погълнати от тълпата, гъста като на панаир, където всеки лесно можеше да се изгуби. Човешкото множество, което доскоро проклинаха, сега се беше превърнало в тяхно укритие и им помагаше да се измъкнат.

58. Различна грозота

Всичко беше както се очакваше да бъде. Резетата на тежките кепенци на прозореца не бяха спуснати, както им бяха обещали, и сега оставаше само Кару да ги отвори колкото се може по-тихо. Те направиха опит да изскърцат; съпротивата им я предизвикваше да натисне още посилно и да ги остави да квичат. Отдавна вече не усещаше липсата на „почти безполезните желания“, които навремето приемаше за даденост - скупитата, дето ги крадеше от купата в дюкянчето на Бримстоун и си нижеше с тях огърлици - но сега осъзна, че има нужда точно от едно такова. Мънисто между пръстите, желание прозорецът да се отвори тихо.

Ето, готово. Оказа се, че стана и без мънисто. Искаше се голямо търпение да отвориш прозорец с такава мъчителна предпазливост, щом сърцето ти думка в гърдите, но тя все пак го направи. Вече нищо не ги спираше да се промъкнат в покоите - иначе тъмни, но едно петно лунна светлина се беше проснало пред тях като килимче за добре дошли.

Промъкнаха се вътре един по един, а сенките им превърнаха лунната пътека в рязана дантела. Щом отстъпиха обаче, тя отново възвърна предишната си цялост. Задържаха се на място за миг. Сякаш чакаха мракът отново да се уталожи като вода под мазно петно.

Последно вдишване, преди да пристъпят напред.

Леглото изобщо не се вписваше в обстановката. Това беше зала за аудиенции, най-прочутата в двореца. Леглото беше донесено допълнително и трябваше да им се признае, че бяха открили подобаваща барокова уродливост, която не отстъпваше на претенциозността на залата. Представляваше огромен балдахин с дърворезбовани по него светци и ангели.

Омачканите завивки очертаваха някакво тяло. Тялото дишаше. На нощната масичка отстрани стоеше шлемът на Яил, с който той прикриваше от човечеството ужасяващия си външен вид. Помръдна леко, докато го наблюдаваха, обърна се на другата страна. Дишането му звучеше дълбоко и равно.

Краката на Кару не докосваха пода. Тя дори не го правеше съзнателно, просто се носеше отгоре: до такава степен беше привикнала с новопридобитите си умения, че те се превърнаха в нейна втора природа, когато се прокрадваше някъде тайно: защо да върви по пода, когато може и да не го прави?

Продължи плавно да се придвижва напред. Акива трябваше да заобиколи от другата страна на леглото и да чака там готов.

Този момент щеше да е особено критичен: да събудят Яил и да го накарат да мълчи, докато се опитват да го „убеждават“ - най-трудната част в плана на Кару. Ако всичко минеше гладко, само след две минути можеха да са пак навън под открито небе. В ръката си Кару стискаше конопен парцал, с който да заглуши крясъците, докато убедят Яил, че е по-добре да кротува. А после, естествено, да заглушат и виковете му от болка.