Сънища за богове и чудовища

Оглавление

121

Безкръвно все още означаваше и безболезнено.

Кару никога не беше виждала Яил, но предполагаше, че може доста образно да си представи безподобната му грозота покрай всичко чуто за него. Затова си мислеше, че е подготвена за гледката, когато спящият ангел отново се размърда и избута възглавницата настрани. Очакваше грозота и това получи.

Но това беше друга, различна грозота.

Очите се отвориха от привидния сън - прекрасни очи върху уродливо лице, но по него нямаше никаква рана, никакъв белег, спускащ се от челото до брадичката, само синкава подпухналост и дълбока поквара, по-страшна дори от тази на императора.

- Синя красавице - произнесе създанието с гърлено мъркане.

Кару така и не успя да използва парцала. Стрелна се бързо напред, но той се оказа подготвен - очакваше я, - затова не успя да стигне достатъчно близо, за да заглуши вика му

Разгут имаше достатъчно време да изкряска: „Гостите ни пристигнаха!“, преди тя да покрие отвратителното му лице с парцала и да го накара да млъкне. Той задърдори нещо, после утихна, но това вече нямаше никакво значение. Тревогата беше вдигната.

Вратите се разтвориха със замах. Вътре нахлу Доминионът.

59. Самоизпълняващо се пророчество

Естер Ван де Флут беше замръзнала насред крачка на прага на банята в кралския апартамент на „Сейнт Риджис“ при вида на... цигулката, която лежеше във ваната.

Цигулка, оставена във ваната.

Цигулка.

Викът й беше гърлен, наподобяващ грак на настъпена жаба. Кучетата се втурнаха разтревожени към нея, но тя грубо ги прогони, стовари се на колене и протегна ръце към празнината под мраморния плот, улавяйки единствено въздух.

Все още не вярваща на очите си, продължаваше да маха с ръце и да загребва само въздух, прекалено обезумяла, за да може дори да изругае, а когато най-накрая отново успя да извика, поваляйки се върху мраморния под, това беше нечленоразделен порой от думи, предизвикан от някакво кристално чисто чувство.

Чувство, което досега не познаваше. Чувството на поражение.

В продължение на час Зузана се усъвършенстваше в изкуството на гневните въздишки. Небето оставаше все така празно, а това не беше добър знак. Минало беше много време, откакто Кару, Акива и Вирко напуснаха „Сейнт Риджис“ - достатъчно да проводят Яил обратно вкъщи, но все още нямаше никакви признаци, че това се е случило, а дисплеят на телефона на Зузана пустееше също като небето. Естествено, тя им беше пратила предупредително съобщение, даже се опита да позвъни, но всеки път направо се включваше гласовата поща и това я върна отново към ония ужасни дни, когато Кару напусна Прага - и Земята, - а Зузана не знаеше тя жива ли е, мъртва ли е.

- Какво ще правим сега?

Някак бяха успели да се шмугнат в една тясна уличка - Мик продължаваше да се държи странно потайно - и Зузана първо настани Е лиза на стъпалата на един покрит вход, а после се стовари край нея. Озовали се бяха в едно от ония чудни, типични за Италия потайни кътчета -миниатюрно, сякаш едно време всички хора са били с размерите на Зузана, - където Ренесансът изместваше Средновековието върху костите на Античността. Най-отгоре някакъв умник беше допринесъл двайсет и първи век също да се присъедини към компанията с помощта на небрежно надраскания графит Apr/ gli occhi! Ribellati!

Отвори си очите! Разбунтувай се!

Чудно защо ли, запита се Зузана, анархистите навсякъде по света винаги имат отвратителен почерк?

Мик коленичи пред нея и положи калъфа на цигулката в скута й. В мига, в който я пусна, тя почувства колко е тежък.

Той... тежеше?!

- Мик, защо калъфът на цигулката ти тежи поне двайсет кила?!

- Чудех се - каза той вместо отговор - дали във вълшебните приказки няма случай героят, хьм, да е... крадец?

- Крадец? - Зузана подозрително присви очи. - Представа нямам. Може и да има. Робии

Худ!

- Е, това не е вълшебна приказка, но ще го приема. Благороден крадец.

- Джак и Бобеното стъбло! Джак откраднал цялото имане на великана.

- Правилно. Не е чак толкова благородно, но аз винаги съм хранел лоши чувства към великаните. - И той отвори закопчалките на калъфа. - Затова пък не изпитвам никакви лоши чувства към това. - Той замълча. - Предполагам, че можем да го причислим към моите подвизи. Със задна дата.

Той отвори капака със замах и калъфът се оказа пълен с... медальони. Пълен. Размерите им варираха от монета от 25 цента до чаена чинийка в цялата гама на патиниран бронз - от ярко бакърено до матово тъмнокафяво. Някои бяха съвсем проядени от зеленото окисляване, но иначе всички бяха грубо отлети и с един-единствен образ, гравиран върху тях: глава на овен с дебели извити рога и познатите очи със змийски зеници.

Бримстоун.

- Е - престорено небрежно проточи Мик, - когато мнимата баба каза, че няма повече желания на разположение... е излъгала. Погледни само. Самоизпълняващо се пророчество. Сега вече наистина нито едно не й остана.

60. Днес никой няма да умре

Вратите се разтвориха със замах. Вътре нахлу Доминионът.

Първият импулс на Кару беше да си причини болка, чрез която да направи заклинанието за невидимост, а това не беше никак трудно, защото Разгут стискаше китката й в смазващата си хватка, но вече нямаше смисъл.

Видима или не, тя беше заловена.

Взе да просветва видима - невидима, борейки се с Падналия. Неговото кискане звучеше като мъркане на котарак, а хватката му беше желязна. Все още можеше да прибегне до сърповидните остриета, но се бяха зарекли да пролеят кръв само като крайна мярка, затова ръката й замря върху ръкохватката на единия нож, докато наблюдаваше как войниците -неумолими и многобройни, с извадени мечове и безизразни лица - изпълват помещението. За пореден път, както постоянно се случваше през последните дни, времето взе да се точи гъсто като смола. Лепкаво. Мудно. Колко неща могат да се случат за една секунда? А за три? Ами за десет?