Сънища за богове и чудовища

Оглавление

124

„Днес ще развалим проклятието - беше казал Яил. - Днес ти най-после ще умреш.“

Акива поклати глава. За миг се поколеба дали да не покаже слабост, каквато всъщност не изпитваше. В баните на Йорам тези отвратителни „трофейни“ ръце бяха осигурили предимство на Доминиона, от което войниците му така се нуждаеха, за да надвият Акива, Хазаел и Лираз. Тази нощ обаче всичко беше различно. Не чувстваше никакъв пристъп на слабост. Усети само известно напрежение в още незарасналата татуировка на врата, когато неговата собствена магия срещна чуждата и я отрази обратно. Почувства отново как пръстите на Кару пърхащо опипват белега, когато й го показа; помнеше допира на дланта й върху гърдите си, точно над сърцето -тогава никаква магия не запигця във вените му, нямаше прималяване, само усещането, което причиняваше самото й докосване.

Сега виждаше с периферното си зрение как тя неуспешно се опитва да стане невидима и как се бори с онова нещо Разгут. Искаше му се да се втурне към нея, да размаже това подпухнало пурпурно лице и да я освободи, дори ако за това се наложи да изтръгне тази мерзка жилава ръка.

Искаше му се да притисне това създание в ъгъла и да го обстреля със залп от въпроси. Паднал. Какво означава това? Навремето имаше шанс да го попита, но не го оцени, а и сега нито му беше времето, нито мястото. Знаеше, че Кару и сама може да се справи с тази твар.

Загцото пред него стоеше истинският му противник.

- Не и днес - каза Акива на Яил. Първите думи, които произнесе, откакто беше влязъл в тази зала. - Днес никой няма да умре.

Смехът на Яил беше отблъскващ както обикновено.

- Огледай се, племеннико. Какво друго може да те е водило, когато си се промъкнал по среднощ в спалнята ми? - При тези думи Яил за първи път отклони вниманието си от Акива, за да огледа бегло Кару, и в очите му проблесна одобрителна искра. - Не съм очаквал, че може да е много по-приятно от няколкото възможни обяснения... - Той помълча. Ухили се. - Не подозирах, че ще надхвърли дори собствените ми очаквания.

Той очевидно се забавляваше. И за него това беше като ехо от случилото се в Кулата на завоевателя; точно това му попречи да съзре съдбоносната разлика: Акива не се гърчеше под светкавиците на чуждата магия.

- Така е - отбеляза Акива. - Макар да се съмнявам, че точно това си очаквал.

- Какво? - Присмех. Ръка върху сърцето. - Мигар не си дошъл да ме убиеш?

Изрече го като някаква сполучлива шега. Че защо иначе ще идват? Отговорът на Акива прозвуча меко.

- Не. Не за това дойдохме. Тук сме да те помолим да си вървиш. Замини си така, както пристигна - без кръвопролитие и без да вземеш нищо от този свят, за да го отнесеш в Ерец. Върни се у дома. Всички вие. Това е.

- О, това ли било всичко?! Не думай! - Нов смях, пръскане на слюнка. - Да не ми заповядваш?

- Това беше молба. Но съм готов и да заповядвам.

Очите на Яил се присвиха. Акива видя как присмехът в тях първо се превръща в недоумение, а после и в подозрителност. Дали вече не усещаше, че нещо не е както трябва?

- Разчитай на това, копеле! - Яил се силеше да запази присмехулния си тон. Искаше всичко да прозвучи като на шега, но гласа му го издаде и когато очите му взеха да се въртят, сякаш са окачени на ос, Акива разбра, че той на свой ред си прави сметка и опитва сам себе си да увери, че силата е на негова страна. - Вие сте само двама срещу четиридесет - каза. Двама. Изобщо не броеше Кару. Но Акива нямаше намерение да го поправя. Това не беше единствената грешка на чичо му, а най-очевидната. - Колкото и да сте силни, колкото и да сте изкусни, в края на краищата численото превъзходство си казва думата.

- Бройката има значение - призна Акива, спомняйки си сенките, прогонени от огъня на многобройни криле и сгъстения мрак преди засадата в Аделфите. - Но понякога други неща обръщат хода на събитията.

Не изчака Яил да попита какви са тия други неща. Само глупак би задал този въпрос -защото какъв би бил отговорът, освен демонстрация на подобен обрат, - а Яил не беше глупак. И още преди чудовищният император да е заповядал на войниците си първи да нападнат, Акива проговори.

- Мигар си мислеше, че отново ще допусна да ме изненадаш?

След което последва една-единствена дума. По-скоро име, макар Яил да не го знаеше. За миг веждите му хвръкнаха от изненада към челото.

Но само за миг. После ходът на събитията се обърна.

61. Супергерои по неволя

- Дай сега да не прибързваме - каза Мик, стискайки в ръце едно от желанията с размер на чаена чинийка. - Какво точно е да си самурай? Не мислиш ли, че е добре да знаем, преди да си го пожелаваме?

- Така си е. - Зузана държеше същото по размер желание върху дланта си. Заради него ръчичката й изглежда съвсем като на джудже, а тежестта му се оказа много по-голяма, отколкото можеше да се очаква. - Току-виж и двамата сме се превърнали в японци. - Тя го изгледа с присвити очи. - Ще продължаваш ли да ме обичаш, ако стана японец?

- Разбира се - отвърна Мик, без дори да се замисли. - Но колкото и яка да е думата самурай, аз се съмнявам, че точно това искаме. Стига ни да можем да сритаме нечий задник, нали така?

- Само не го формулирай по този начин. Защото има опасност да станем спецове по ритането на чужди задници. Не се обръщайте с гръб към тях - пропя тя, - защото те никога не пропускат.

Думите имаха огромно значение, когато работата опираше до формулиране на желание. Това го знаеха още от вълшебните приказки, дори Кару да не им го беше повтаряла хиляди пъти. Досега Зузана беше си пожелавала на скупита, но никога не беше държала наистина голямо желание в ръка, а неговата тежест я плашеше. Ами ако обърка всичко? Та това беше цял гавриел! Значи бъркотията ще е жестока.