Сънища за богове и чудовища

Оглавление

128

Тогава, в същия този момент из различни краища на света десетки врати, всичките белязани с черен отпечатък от длан, бяха унищожени от подобен свръхестествен огън.

Това беше дело на Акива. Всички серафими са сътворени от огън, но само той беше способен да подпали от разстояние белязаните върху вратите отпечатъци и това му помогна само за миг да унищожи всички портали на Бримстоун, отрязвайки пътищата на своя враг без никакво предупреждение.

Когато в Киринските пещери Кару видя покрития с мехури труп на Тен и дланта на Лираз, прогорена върху гърдите й, това беше първата й мисъл.

Изпод дланта на Акива взе да се вдига пушек. Изглежда, Яил първо него подуши и чак тогава усети жегата, която проникваше през дрехите му, но може и да не беше така, защото сега не носеше броня, а пищни одежди, с които искаше да смае човеците. Каквато и да беше причината обаче, жегата или димът, Кару забеляза как в погледа му първо просветна разбиране, после взе да се надига паника, докато опитваше да се измъкне изпод притискащата го длан. Кару можеше само да се надява Хаксая да не му пререже гърлото по невнимание.

Писъкът му премина в треперлив вой; Кару все така не откъсваше очи от него, дори когато Акива отстъпи назад. Ето го: прогорен в гърдите на Яил, димящ и черен белег, чиято овъглена повърхност вече се белеше, оголвайки живо месо. Дамга в плътта.

Убеждаване.

- Върви си у дома - проговори Акива. - Иначе ще го запаля. Където и да се намираш ти, където и да съм аз. Това няма да има значение. Не сториш ли каквото ти казвам, ще те изпепеля. Даже купчинка прах няма да остане от теб, за да личи къде си стоял.

Хаксая пусна Яил и отстъпи. Нейният нож вече не беше нужен и тя отри окървавеното му острие о белия ръкав на императора. Той се свлече, сякаш краката му не можеха да го държат, а в изражението му се смесиха болка, ярост и безсилие. Изглежда се опитваше да се съвземе и да проумее какво точно е загубил току-що.

- А после какво - избухна той. - Какво ще стане, когато се върна в Ерец с тая дамга върху гърдите? Там със сигурност ще ме изгориш. Тогава защо да ти се подчинявам?

Гласът на Акива не трепна.

- Давам ти дума. Направи каквото ти казвам. Върви си у дома сега. Вземи и армията си, но нищо повече. Не създавай хаос. Просто си върви и аз никога няма да подпаля отпечатъка. Обещавам.

Яил изсумтя недоверчиво.

- Обещаваш, значи. И ще ме оставиш жив, просто ей така?

Кару наблюдаваше Акива, докато му отговаря. Той беше запазил спокойствие още от първия момент, когато Яил нахлу в залата, и успя да прикрие дълбоката ненавист, която този мъж предизвикваше у него.

- Не съм казал такова нещо. - Дали в този момент мислеше за Хазаел? Или за бъдещето, което вече ги връхлиташе и което се опитваха да предотвратят, за да не стане Ерец още по-ужасяващо място, щом в него попаднат оръжията на хората? - Няма да те изгоря. - Той изчака, докато по изражението на чичо му пролича, че е схванал смисъла. - Само това ти обещавам, а то не значи, че ще живееш. - После остави чичо си да се погърчи известно време при представата за своята бъдеща смърт. - Може би ще ти дам малък шанс. - Тънка усмивка. - Може би ще ти позволя да ме видиш как идвам. - Той потъна в мълчание и го остави да се проточи дълго, а после, просто ей така, изчезна. - Но най-вероятно няма да стане така.

Кару последва неговия пример и също се разтвори във въздуха. Вирко и Хаксая - миг след тях двамата, когато Акива спусна заклинанието отгоре им. Яил и доминионците видяха само как четирите сенки поеха към прозореца, а после и те се изгубиха и не остана нищо друго, освен тежкото дишане на императора, накъсаните хлипове на обезумялото чудовище върху леглото и четиридесетте притихнали войници, които не знаеха какво да правят от тук насетне.

65. Избрани

Той беше един от дванайсетте избрани в Отдавнашното и цялата слава беше негова.

Тя беше една от дванайсетте избрани. О, слава.

Откроиха се сред хилядите, придошли от всички краища на владенията, млади и преливащи от надежда, изпълнени с гордост, обзети от мечти. Красиви бяха до един и силни и с всякакъв цвят на кожата, от най-бледния седеф до най-черния кехлибар, а също червено и кремаво и кафяво, дори - от Уско Ремарот, където е винаги здрач - синьо. Такива бяха серафимите тогава: най-богатото разнообразие на света, като скъпоценни накити, разстлани върху гоблен. Някои пристигнаха в одежди от пера, други - облечени в коприна; някои - в тъмен метал, а други - в кожи и бяха украсени със злато или татуировки, а косите им бяха на плитки или на къдри, златисти, черни, зелени или остригани почти до кожа с формата на пламък.

Разгут не се открояваше сред тълпата - нито по облеклото, което беше изискано, но семпло; нито по цвета на кожата, която никога до този ден не му се беше струвала белезникава. Тя беше кремава със средно тъмен нюанс, а очите и косата му - кафяви. По онова време беше красавец, но и всички останали бяха такива, макар да нямаше по-стъписвагца красота от тази на Елизаел.

Тя идваше от Чавасери, където обитаваха най-тъмнокожите племена на серафимите. Кожа, черна като гарваново крило в сянката на пълно слънчево затъмнение, а косата беше перушинесто пухкава и бледорозова като изгрев, разпиляна в светла пелерина върху тъмните й рамене. По една бяла черта, боядисана на всяка буза, и по една точка над очите, а очите й: те бяха кафяви, не черни и по-светли от тялото й, изумителни. Ами бялото им. Нямаше сняг, по-чист от бялото на очите на Елизаел.

Всяко племе беше проводило най-доброто. Всички без едно. Един нюанс липсваше сред множеството: в това сборище на най-сияйната младост от цял свят липсваха огнени очи. Стелианите се възпротивиха на този избор и всичко онова, което символизираше той, но никого не го беше грижа за тях. Не и по онова време. В този ден те бяха забравени, пренебрегнати. Дори отбягвани.