Сънища за богове и чудовища

Оглавление

132

Войниците, които патрулираха под тях - бяха човеци - се стъписаха от този внезапен порой от искри, затова Кару и Акива се издигнаха още по-нагоре във въздуха, като този път магията ги крепеше, а крилете останаха прибрани, а двамата се подадоха на привличането, което почувстваха още при първата си среща на бойното поле преди толкова много време.

Кару отново постави ръка върху сърцето на Акива, за да се увери.

- Как го направи? - попита тихо тя с все още замаяна от целувките глава.

- Не знам. Никога не разбирам как става. То просто идва.

- Кинжалът мина право през теб. Почувства ли го? - Искаше й се да го вижда, но тъй като не можеше, продължаваше да държи ръката си върху лицето му и да притиска чело о неговото.

Усети как той кимва и дъхът му парна устните й, когато заговори.

- И да, и не. Не мога да го обясня. Едновременно бях там и не бях, но видях как кинжалът се заби в мен, а после продължи.

Тя помълча за миг, обмисляйки чутото.

- Тогава истина ли е онова, което каза Яил? За теб, че си... невидим за смъртта? Значи вече няма защо да се притеснявам, че някога ще умреш?

- Не мисля, че е истина. - Той проследи с устни очертанията на лицето й, сякаш така можеше да я види. - Но ти и без това щеше да ме възкресиш.

Дали това щеше да стане, ако Акива наистина беше загинал? Или просто останалите трима щяха да загубят контрол върху положението и накрая да бъдат победени? Кару дори не искаше да си го помисля.

- Разбира се - отвърна тя с престорена лекота. - Но нека въпреки това не се отнасяме нехайно към това тяло, става ли? - Тя се сгуши в него. - Може да обичам душата ти, но съм доста привързана и към нейния съсъд.

Тя сниши глас, докато го казваше, и неговият отговор също беше приглушен и дрезгав.

- Не бих казал, че съжалявам да го чуя - каза и отърка лице о нейното, за да я целуне под ухото, което тутакси предизвика разтърсващи електрически импулси по цялото й тяло.

Тя леко простена от изненада, което прозвуча като О от О, божичко, но без божичко, а после над рамото на Акива видя как първите редици на Доминиона се издигат над папския дворец и как армията на Яил се връща обратно в небесата.

68. Паднали

- Не беше по наша вина - пищеше Разгут, когато произнесоха присъдата над Феерите, но това беше лъжа. Всичко стана по тяхна вина и съзнанието за стореното до такава степен усили скръбта и угризенията в телата и умовете им, че това измести всичко друго, което те някога са били или са притежавали.

Обратно в Мелиз, обезумели от страх. Вдигане на тревога. Шесторката сега се състоеше само от четирима. Яот и Двира бяха изостанали назад да задържат Потопа и бяха погълнати от него.

Обратно към столицата, крещейки: Зверовете идват! Бягайте! Зверовете идват!

Някои успяха - през задната врата, така да се каже. Световете бяха натрупани един върху друг като купчина страници. Зверовете се задаваха от едната страна, опустошавайки всичко по пътя си. Онези, които успяха да побягнат в противоположната посока, стигнаха съседния свят: Ерец. Нямаше никакво време да се организира евакуацията. От милионите само няколко хиляди се спасиха. Даже десет хиляди не бяха, не чак толкова много. Всички други останаха.

Толкова много цветове. Скъпоценни накити, разстлани върху гоблен. Най-богатото разнообразие на света. Изгубено.

Мнозина се добраха до портала, само за да им бъде отказано спасение. Прорезът беше тесен. Най-много двама-трима можеха да се промъкнат през него наведнъж; всичко ставаше много бавно, а зверовете идваха. Виковете, надигнали се откъм другата страна, и досега кънтяха в ушите на Разгут като вик на цял един загиващ свят. Той помнеше как после внезапно настана тишина и как някои от последните преминали все още се протягаха назад за своите любими създания, останали в капана отвъд.

Порталът беше запечатан, но Феерите бяха правили същото десетки пъти по пътя си насам и досега то не беше успяло да удържи зверовете надалече. Веднъж наранена, кожата между световете така и не беше успяла да зарасте. Сега също нямаше да помогне и Потопът щеше да погълне първо Ерец, а после и Земята, както и всички останали светове, към които втората Шесторка беше отворила портали, чак до най-далечната точка, до която стигаше тяхното пътуване.

Но сте лианите се оказаха сред оцелелите от Мелиз и те бяха готови. Още от самото начало се бяха съпротивлявали срещу Фееризацията и когато Феерите поеха на път, те взеха да се готвят за онова, което никой друг освен тях не би могъл или не би се решил да стори: да възстановят кожата, воалите, мембраните, енергията, пластовете на великото Цяло. Тъкмо те затвориха портала и го оставиха запечатан завинаги, а Ерец беше спасен, както и Земята и всички следващи светове.

Стелианите ги спасиха.

Колкото до Феерите: проклятието на вечните мъки, безчестие. Изличаване.

От затворническата си килия чуха какво е било направено със спомените на оцелелите. Маговете не се бяха отказали да се месят. Те откраднаха миналото на всеки един серафим, не само спомена за Потопа, но и за Мелиз, та народът им да започне начисто новия си живот. За да не може този народ, даде си по-късно сметка Разгут, да се събуди една сутрин и да осъзнае чия точно е вината: на маговете, които бяха бълнували за Фееризация и бяха избрали цвета на своята младеж, за да осъществят амбициите си. Вината беше и тяхна. Но не и наказанието за нея. О, не, не и за тях.

Яот и Двира се оказаха късметлии: набързо погълнати, светкавична смърт.

Колкото до останалите, на тях крилете им бяха изтръгнати. Това беше само началото. Не отсечени. Не отрязани. Изтръгнати. Прекършени кости, о, болка, о, болка, каквато дори не си бяха представяли. Останалите трима бяха осакатени пред очите на Разгут - тежки ръце посегнаха към ставите на красивите им кри ле, усукаха ги, а лицата им се гърчеха, агонията им беше непоносима и той попи всичко това. Всички почувстваха страданието учетворено заради онова, в което ги бяха превърнали, и заради онова, което им бяха сторили. Съзнанията им бяха скачени. Каквото усещаше един, чувстваха го всички, о, звездни богове. Обединената им болка -това беше вече отвъд всякакъв поносим предел.