Сънища за богове и чудовища

Оглавление

139

С други думи, звездните богове да са на помощ на Втори легион, доколкото успя да види Яил през замъглилата погледа му ярост, защото именно неговите воини представляваха по-голямата част от тази летяща армия: покрити със стомана и изглеждащи като един в еднаквите си брони, без никакви отличителни цветове, знамена и гербове. Само щитове и мечове. О, толкова много щитове и мечове.

А някъде откъм планините в този момент приближаваше неговият облечен в бяло Доминион, числено превъзхождан и неподготвен за изненадата, която го чакаше. На Яил не му оставаше друго, освен да остане на земята и да наблюдава как двете сили се изправят една срещу друга в този небесен залив. И двете страни проводиха свои парламентьори, които се срещнаха по средата, а Яил се изхрачи върху тревата и се изсмя в лицата на копелетата и зверовете.

- Доминионът никога няма да се предаде! - заяви той. - Това е против тяхното верую, което съм написал със собствената си ръка!

Нека се бият, пожела си той с плам, който много приличаше на молитва. Нека изгинат до крак - не е важно кой ще победи, важно е предатели и бунтовници да идат в гроба.

Преговарящите бяха твърде високо, за да види Яил кой го представлява, нито пък можеше да предположи какво се говори там, но резултатът стана ясен, когато Доминионът взе да се спуска -оттатък полегналите от вятъра треви и извън неговото полезрение, - а по полета му личеше, че се... предава.

- Може пък и да не се предават - подметна войникът със самодоволната усмивка. - Току-виж изведнъж всички са почувствали нужда да се изпикаят.

Яил не ги видя как слагат оръжие. Не му и трябваше. Той вече знаеше, че е загубил.

Негово превъзходителство, Яил второродният, Разполовеният Яил - Императорът само няколко дни - беше загубил и армията, и империята си. А със сигурност и живота.

- Какво още чакаш?! - изкрещя той, хвърляйки се към Лираз. Тя само отстъпи крачка встрани и с париращ удар го прати по лице на земята, после с добре премерен ритник му изкара въздуха и го обърна по гръб. - Хайде, убий ме! - взе да се дави той. - Знам, че го искаш!

Лираз обаче само поклати глава и се усмихна, а на Яил му се прищя да завие високо, защото в нейната усмивка имаше... замисъл и този замисъл, проумя той, не включваше неговата бърза смърт.

73. Пеперуда в бутилка

Без да се уговарят предварително, Кару и Лираз се събраха при оградата, за да свалят тялото на Тиаго.

Лагерът вреше и кипеше, откакто Доминионът се предаде, и за двете не остана време да се видят по-рано. Среща на стари другари и запознанство с новите съюзници, възклицания и обяснения, разполагане на силите и стратегии за обсъждане, както и триумф, макар и помрачен от скръб, загцото мнозина бяха паднали в Аделфите, а душите на повечето от тях бяха невъзвратимо изгубени.

Все пак имаше няколко кадилници и Кару ги отвори всичките поред, за да докоснат душите вътре нейните сетива, но никъде не откри онова, което търсеше.

Приближи с тежки стъпки към тялото, което имаше толкова причини да ненавижда, но изведнъж установи, че вече не може да го мрази. Дали скърбеше само заради Зири, или малка част от мъката беше и за истинския Вълк, който, въпреки непростимите си престъпления, пожертва толкова много - толкова много години, толкова много смърти, толкова много болка -за своя народ?

За нейна изненада Лираз също беше там, застанала с лице към оградата и трупа, който висеше от нея.

- О! - възкликна Кару, хваната неподготвена. - Здравей.

Никакъв ответен поздрав.

- Аз го провесих тук - каза Лираз, без да обръща глава. Гласът й беше непроницаем.

Но Кару усети, че тя скърби по него - по Зири - и макар да не беше разбрала как е станало това, кога между двамата са покълнали чувства, не беше изненадана. Не и от Лираз, вече не.

- Направих го заради Яил - ако заподозре нещо на път за лагера. - Тя стрелна Кару с напрегнат поглед. - Не беше от... неуважение.

- Зная.

Това обаче й се видя недостатъчно.

- Това не беше той - добави тихо. - Във всяко едно отношение.

- Зная. - Гласът на Лираз беше станал дрезгав.

Двете не проговориха повече, докато не прерязаха въжетата и не положиха тялото на земята. Смъкнаха и гонфалона. Тези две думи - победа и мъст - вече принадлежаха на друго време. Кару покри тялото със знамето - саван, който прикриваше поруганието на една насилническа и мъчителна смърт.

- Ще го изгориш ли? - попита. Говореше за тялото, не за него, защото то беше само това. Празна черупка, подобна на раковина, изоставена на брега.

Лираз кимна и коленичи, притискайки длан о широките мъртви гърди. Около ръката й взеха да се вият струйки дим и...

- Почакай - спря я Кару, припомняйки си нещо. После също коленичи, но от другата страна, и посегна да бръкне в джоба на генерала. Измъкна от там малък предмет с дължината на кутрето й. Черен и гладък, заострен в единия край. - Това е част от неговото истинско тяло - каза и го подаде на Лираз. Връхчето на един от роговете му. - Само това остана.

А после той изгоря. Пламъците се вдигнаха високо - чисти, ослепителни и неестествено буйни, оставяйки след себе си само пепел, която вятърът разнесе още преди огънят да е загаснал напълно.

Едва тогава Кару си даде сметка, че над лагера се е възцарила непривична тишина, обърна се към портата и видя там скупчените войници с Акива начело. До него стоеше Хаксая. Гледаше към Лираз, а Лираз отвърна на погледа й и между тях вече нямаше омраза.

- Елате - каза Акива на войниците и ги прибра в лагера, а Кару и Лираз пак останаха само двете. Никакъв труп помежду им. Нито дори пепел.