Сънища за богове и чудовища

Оглавление

143

Те до един бяха воини; всеки си имаше своите спомени, които не му даваха мира, а мнозина - и причина да се срамуват. Никой от тях досега не беше получавал шанс да поправи стореното -като например да изкупи участието си в масовото клане и унищожаването на цял един град. В известен смисъл точно това гцяха да направят сега, изравяйки душите, погребани в катедралата на Бримстоун - на хилядите скрити долу, избрали смъртта в онзи ден с надеждата за прераждане. Това беше надеждата на Бримстоун и на Войнолюбеца: че едно момиче, отгледано като човешко същество, лишено от спомена за истинската си самоличност и без представа за магията, която дреме в него, ще може някак, някой ден да намери път към тях и да ги възкреси.

Но имаше още една, много по-голяма надежда: че ще има един свят, заради който ще си струва тези души да бъдат възкресени.

Сега Кару се връщаше назад към времето, когато сбъдването на всичко това изглеждаше същинска лудост; макар Кару да стоеше насред няколкостотин воини от двете доскоро враждуващи армии, които бяха изиграли своята роля за осъществяването на неосъществимото, сякаш някакъв лъч привлече погледа й към Акива, без когото този ден никога нямаше да го има. Ядецът. Животът на Зири. Кадилницата на Исса. Предложението за съюз. Всичко това. Всяка крачка от пътя, по който той стигна дотук. Но преди това, много преди това имаше една мечта. „Желание за живот“, както веднъж беше казал той. За един различен живот.

Някога, когато Кару още водеше живот на човешко същество и беше художник, от време на време се случваше да нарисува картина, по-съвършена от всичко излизало изпод ръката й до този момент, и това хем я смайваше, хем я плашеше. Станеше ли такова нещо, тя с дни не можеше да откъсне поглед от нея. Постоянно се връщаше към рисунката и даже се будеше по среднощ само за да я погледа с почуда и гордост.

По същия начин се чувстваше и сега, докато гледаше Акива.

Той също беше впил очи в нея и когато погледите им се срещнаха, в тях имаше жажда. Това не беше просто страст или желание, а нещо много по-голямо, което съдържаше както страст и желание, така и още много неща. То беше нещо като жажда и насита едновременно -„желанието“ и „притежанието“ се бяха срещнали и нито едното от тях не успяваше да потуши другото.

Дали заради намесата на Лираз, или пък заради силата на този поглед, но повече никой не си направи труда да продължи спора. Пък и кой изобщо имаше власт да нарежда? Кой би могъл да заповяда на Акива какво да прави? Затова той, естествено, щеше да придружи Кару.

Имало едно време

само мрак.

А в него плували чудовища, огромни като светове.

75. Потребност

Имаше два пъти по двадесет извънбрачни и още толкова химери. Всички останали -обединените сили, които бяха затъмнили небето над Вескал Рейндж - щяха да отлетят на юг, за да се представят в Астре.

- Ще ни трябват кадилници и тамян - каза Амзалаг, който щеше да ръководи разкопките при катедралата на Бримстоун. Той беше загубил цялото си семейство в Лораменди и сега нямаше търпение да започнат. С лопати и търнокопи, палатки и храна се бяха снабдили от лагера на доминионците, но необходимото за по-специалните нужди щяха трудно да си доставят, ето защо - поради тази, а и поради други причини - беше решено първо да отлетят до Киринските пещери, които и без това им бяха почти на път.

Кару жадуваше да види Исса; знаеше, че храната на онези, които оставиха в пещерите, едва ли ще стигне за дълго, а и те - повечето без криле - нямаше как да излязат, за да си я набавят.

Освен това - засега Кару, Лираз и Акива пазеха новината само за себе си - трябваше да решат какво ще правят със Зири. Никой освен тях - и Хаксая - не знаеше, че душата от тялото на Белия вълк е съхранена и Кару силно се надяваше епизодът с измамата да бъде успешно насметен под килима на историята. Именно Тиаго, първороден наследник на Войнолюбеца и най-свиреп враг на серафимите, беше този, който промени сърцето си и обедини своята войска с низвергнатите от Империята копелета, за да проправят заедно нов път към бъдещето. Дали това щеше да лиши Зири от полагаемата му се слава, заслужена заради огромната му роля за победата?

Най-вероятно. Но въпреки това Кару си мислеше, че така ще е по-добре. Може би чак след време истината най-после ще излезе наяве. Колкото до последния син на кирините, даваше си сметка, че трябва да скалъпят някаква много убедителна история за бъдещата му внезапна поява сред тях, която по никакъв начин да не е свързана със смъртта на Белия вълк. Но тъй като изчезването на Зири и досега си оставаше загадка - той просто не се беше върнал след последната мисия, когато Тиаго им нареди масова сеч на мирни серафими, - пък и никой освен Кару не беше виждал мъртвото му тяло, тя смяташе, че и с това ще се справят. Изглеждаше й редно той да се появи отново тъкмо в дома на своите предци - който беше и неин дом.

Може би този път и Кару щеше да намери време да стигне до селцето от своето детство, скрито дълбоко навътре в пещерите.

Имаше, разбира се, още нещо, заради което чакаше с копнеж завръщането си в пещерите -последно, но не и по значение, - и това бяха тъмни и разклонени скални проходи, из които всеки, който търси уединение, можеше лесно да изчезне за час-два. Или пък за седем.

А тя имаше точно такова желание.

Лираз също таеше своя парлива надежда. Дълбаеше сърцето й като острие, но тя не смееше да я признае гласно. В джоба й беше скрито връхчето от един рог, но сега манерката беше в Кару и на Лираз й липсваше нейната тежест на хълбока. Кога ли щеше да го възкреси? Лираз не би я попитала направо. Само това не си бяха казали, докато стояха край оградата - тогава не им се видя толкова наложително. Колко сълзи и смях! Ако някой някога й беше казал, че ще хлипа, заровила лице в тази синя коса... така де. Съвсем доскоро щеше да го измери с един наистина смразяващ поглед. Само толкоз, защото всичко друго би било варварщина.