Выбери любимый жанр
Оценить:

Сънища за богове и чудовища


Оглавление


146

Казано накратко: в Кару гореше пожар.

Акива отново улови погледа й. Появи се искра и пламък. Светлина и жега, които предизвикаха възпламеняване. Вече не се смееха. Тя забеляза, че и неговите отпуснати покрай тялото ръце не могат да намерят покой. Затова ги сви в юмруци. После пак ги отпусна, но те нямаше да се успокоят, докато не се подчини на тяхното желание да я докоснат. Цялото му тяло беше изопнато като струна. Нейното - също. Двамата приличаха на струните на цигулка, готови да зазвучат.

В очите му се четеше въпрос, както и в ъгъла на наклонената настрани глава, в позата на раменете. Цялото му същество излъчваше само един въпрос.

А отговорът бе толкова прост. Кару кимна и онзи невидим електрически ключ явно се превъртя на още по-висока степен. Сега кожата й буквално жужеше.

Най-накрая. Най-накрая.

Обърна се с намерението да се шмугне незабелязано в някой от скалните коридори, които водеха към къпалните с термална вода - къпалните? Откъде изведнъж дойде това странно усещане? Лицето й пламна. Усещането беше едва доловимо, но щом се обърна, зърна Лираз.

Лираз, която стоеше настрани от всички, висока и изпъната, винаги така дяволски изпъната, сякаш някой - Елай може би - я е завързал с връв за темето и не й позволява да се отпусне. Дали заради нейната строга скованост, дали заради агонията от неизвестността по лицето й, но току-що изнамереният електрически ключ в Кару прещрака. И енергията секна. Електрическите потоци замряха, температурата се нормализира, ефектът от „коктейла за любовен екстаз“ беше неутрализиран. Никакви тръпки повече, а дъхът й потъна в нея като котва, хвърлена в морето.

Боже, какво й ставаше?! Тя прнмигна. Душата на Зири висеше окачена на колана й и тя тъкмо се канеше да...?

Кару тръсна силно глава - рязко, бързо - и отново дойде на себе си. В отсрещния край на пещерата Акива свъси вежди.Тя го изгледа безпомощно, докосна манерката и той разбра. Погледът му отскочи към Лираз - тя беше забелязала всичко, което премина между тях двамата, и изглеждаше стъписана.

Събраха се при изхода, към който по-рано се беше упътила Кару, но вече по съвсем различна причина и тръгнали в съвсем различна посока.

- Няма да отнеме много време - каза Кару.

- Ще ти помогна - отвърна Акива и тя кимна.

Готвеше се за този момент много преди Зири сам да пререже гърлото си, за да се превърне малко след това във Вълка. Още когато той не се върна с останалите патрули, тя събра всичко необходимо, всички съставки, от които да създаде тяло на кирии, силно и отговарящо на оригинала, доколкото й позволяваха уменията. Човешки зъби и зъби от антилопа, цеви от кости на прилеп, желязо и нефрит. Дори диаманти, пазени като зеницата на окото само за него. Събра всичко в малка кадифена кесийка за скъпоценности заедно с инструментите за възкресяване и го скъта навътре в пещерите при кадилниците и тамяна.

Най-ценната съставка обаче се намираше в манерката. Желанието й беше да придаде на новото му тяло истински облик на кирии. Една мисъл я накара да отметне глава.

- Почакай за минутка - каза на Акива и се върна обратно в пещерата на мястото, където стоеше усамотена Лираз.

- Не е нужно точно сега... - започна Лираз.

Кару я прекъсна с махване на ръка.

- Пазиш ли още онова парче рог, което ти дадох?

Лираз й го подаде колебливо, сякаш не искаше да се разделя с него; Кару усети, че се моли, тихо и от сърце, чувствата на жената ангел да са споделени, не само заради доброто на Лираз, но и заради Зири, който сега беше по-самотен дори от нея самата навремето. Защото тогава тя поне имаше Бримстоун, имаше спомените си за своите родители и за племето. А кого си имаше Зири?

Дано това също се превърне в едно невероятно, славно начало, помисли си.

- Искаш ли да дойдеш? - попита, но Лираз тръсна категорично глава. Тогава я остави, далече от скупчените войници, за да свърши това последно нещо.

77. Не ни запознаха


Лираз повече не можеше да стои в голямата пещера. Имаше чувството, че всички четат в нея като в отворена книга, затова тръгна да се скита из скалните коридори и накрая пак се озова при входа на пещерите. Една от химерите без криле стоеше на стража и тя приближи към него, разполагайки се на самия ръб на процепа.

Слънцето залязваше по обичайния си път, а лунният сърп беше обърнат така, че да улови всеки негов лъч. Лираз го гледаше, докато то сякаш се разтопи, докосвайки далечните планински върхове, разливайки позлатата си върху ширналия се хоризонт. Оранжева светлина покри с гланц целия свят помежду им, от него до нея, а после пропълзя и зад гърба й, надълбоко в пещерата, за да подпали в замръзналите локви ослепителна светлина.

После всичко избледня и изстина, златото отстъпи място на сиви сенки; точно в мига на най-наситеното синьо в небето, малко преди то да почернее и да се изпъстри със звезди, тя дочу стъпки зад себе си, но се побоя да се обърне.

Стъпките бяха бавни, съпроводени от едно остро трак-трак. Чаткане на копита. Това беше първият й досег с него - копита - и тя не успя да превъзмогне себе си, нито онова, което толкова време и така неизкоренимо й беше втълпявано: обзе я лошо предчувствие, почти погнуса. Та той беше химера. Какво я беше прихванало?! Ако някой ти е спасил живота, не означаваше, че непременно трябва да се влюбиш в него.

Любов? Звездни богове! За първи път тази дума дръзваше да се оформи в съзнанието й и то единствено под формата на отрицание. Въпреки това я порази като юмрук в стомаха: страх, отричане и порив да избяга.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор