Сънища за богове и чудовища

Оглавление

150

- Чувала ли си друг път за такова нещо? - попита Зири.

Лираз кратко се засмя, по-скоро въздъхна.

- Никога. Знам, че Йорам искаше буревестник за своята зала с трофеи. Това по едно време се беше превърнало в спорт. Всеки блюдолизец в Империята се надяваше тъкмо той да поднесе на императора този трофей, но без никакъв успех; някои даже загубиха живота си, докато опитваха, и накрая Йорам беше принуден да повика ловци и трапери. Най-добрите. И знаеш ли колко буревестника уловиха?

Това беше най-дългата реч, която произнасяше, откакто я завари да седи при входа на пещерата, така мило и обезоръжаващо оплела език; Зири отново се улови, че не може да откъсне поглед от нея, почти забравил за буревестника и мистериозния серафим с него.

- Колко? - попита най-накрая.

- Нито един.

- Радвам се.

- Аз също.

В този момент го прониза дълбока тъга, защото си даде сметка, че макар тя да е съвсем

близо до него и сетивата му да попиват чувствения аромат на тялото й толкова отчетливо, като да беше ярка багра, той вече не долавяше другия - тайния парфюм, така недоловим, който се криеше в него. Усети го, докато я носеше полумъртва на ръце, но сетивата му на кирии бяха много по-несъвършени от тези на Вълка и това тайно ухание беше завинаги изгубено за него. Но щеше вечно да помни, че него все пак го има. А това не беше малко. Поне това беше ползата от пребиваването в тялото на Вълка.

Двамата останаха на място и продължиха мълчаливо да наблюдават как буревестникът се носи по вятъра и прави виражи, а ангелът гледаше да го следва, като ту го изпреварваше, ту изоставаше след него.

- Хайде - обади се Лираз, когато взеха да се отдалечават на север, - нека ги проследим.

Щом започнаха да ги следват, забелязаха, че полетът на буревестника и ангела е сякаш без

посока - първо приближиха отворите на пещерите, през които свиреше и пищеше вятърът, после взеха да кръжат около един от по-ниските върхове, врязвайки се в облаците над него. Най-накрая направиха рязък завой и се понесоха, пак, право срещу Лираз и Зири.

Двамата гледаха как буревестникът пори въздуха и чак когато съвсем наближи Зири си даде сметка, че силуетът, летящ редом с него, не е единствената му компания. Имаше и други, които го яздеха. Досега не ги беше забелязал, тъй като не бяха серафими и не излъчваха светлина.

- Това не е ли...? - заекна той втрещен.

- Мисля, че да - произнесе само с дъх Лираз.

Наистина, точно така беше. А когато те на свой ред забелязаха Лираз и Зири, нададоха пронизителни викове на своя странен човешки език. Зири, естествено, не можеше да разбере какво точно казват, но победоносната нотка в гласовете им не оставяше съмнение, също както и съвършено безумната им радост.

Но кой би могъл да ги вини?! Та Мик и Зузана бяха обяздили буревестник! Отсега нататък двамата щяха да се превърнат в легенди.

80. Избор

Акива не можеше да разбере какво става с него. Отначало стоеше насред къпалните и с думкащо сърце очакваше идването на Кару.

А после изведнъж вече не беше там.

Ходът на времето зацикли.

„Има минало, има и бъдеще - беше казал съвсем наскоро на своите братя и сестри. -Настоящето не е нищо повече от секундата, която разделя едното от другото.“

Явно е грешал. Съществуваше само настояще и то беше безкрайно. Миналото и бъдещето служеха единствено като наочници, които ни предпазват да не полудеем пред тази безкрайност.

Какво ставаше с него ?

Той беше загубил усещане за собственото си тяло. Намираше се във владенията на ума, сред тази своя лична вселена, безкрайната сфера на неговото аз, където отиваше да твори магия, но сега не беше попаднал тук по своя воля и не можеше да се върне обратно.

Мигар са го пратили тук?!

Усещаше нечие присъствие. Все едно бяха гласове, чиито думи не успяваше да различи. Не можеше да ги чуе. Долавяше ги само като леки вълни, които къдрят повърхността на неговото съзнание. Също като пръсти, които придърпват копринено платно от отсрещния край. И звучаха в дисонанс.

Тези енергии се съревноваваха помежду си. Но не бяха неговите.

Неговите бяха свити на кълбо, приклещени. Това чувстваше, това беше всичко, което усещаше: не се намираше там, където трябваше да бъде. Кару щеше да дойде, а той нямаше да е там. Нищо чудно и вече да е станало. Времето се беше разтеглило. Десет минути ли бяха минали? Или пък часове? Това сега не беше важно. Съсредоточи се! Имаше само настояще. И беше достатъчно да отвори очи в правилната посока, за да се озове там, където пожелае.

Посоките бяха безкрайни на брой, а той нямаше компас, но сега това не беше важно, защото Акива не можеше да отвори очи. Намираше се някъде много надълбоко. Задържан. Ето това му бяха сторили.

Не беше на мястото, където трябваше да бъде. Отвели го бяха. Отнели му бяха силите, и то точно в момент, когато надеждата така го беше завладяла, че дори не можеше да я сдържа. Точно сега да го пречупят и да го лишат от воля, когато Кару го очаква, когато най-сетне доживяха мига, който да е единствено техен. Това беше непоносимо.

И Акива не можа да го понесе. Започна да се съпротивлява.

И ето я пак, гръмотевицата. Гръмотевицата като оръжие, гръмотевицата в неговата глава. Той опита да се съвземе, но не задълго. Гръмотевицата е звук, не преграда. Ако това беше единственото, с което го държи подвластен, то значи не беше изцяло в тяхна власт. Затова напрегна всяка фибра на силата си в безмълвен тътен и го насочи и той избухна в него, безмилостен, но той едновременно беше и експлозивът, унищожителен.