Сънища за богове и чудовища

Оглавление

169

- Какво? - попита Зузана.

- Нищо - отвърна Кару и се остави да я облекат. Дрехата приличаше на нещо като сари^, прихванато само на едното рамо, а ръцете оставаха голи; Кару почти си пожела да има купичка със захар и пухче, за да се поръси с нея. Като ехо от една друга първа нощ. Дрехата й толкова приличаше на онази, която беше носила на бала на Войнолюбеца, където Акива дойде да я открие.

- Искаш ли да запазиш тези дрехи? - попита Елиза, подритвайки изоставената купчина.

- Изгори ги - отвърна Кару. - Или не, почакай. - После бръкна в джоба на панталона за ядеца, който беше носила със себе си през всичките тези месеци. - Готово - каза. - Сега вече можеш да ги изгориш.

Чувстваше се като същинска младоженка, докато я извеждаха навън. Дъждът беше спрял, но нощта още живееше със спомена за него в шума от капките и ручейчетата, с трелите на различни създания и уханието на мед, а въздухът беше дъхав и наситен с влага.

И там чакаше Акива.

Прогизнал до кости и обвит в мъглата, образувана при досега на дъжда с жаркото му тяло.

Очите му пламтяха сърдито, беше бесен заради дългото чакане. Ръцете му, стиснати в юмруци, се тресяха, но мигом утихнаха, щом зърна Кару.

Времето изведнъж замря, или поне на него така му се стори. Вече нямаше никаква полза от тези обидни секунди, в които не се докосваха. И без това бяха насъбрали толкова, че можеха да прескочат последните.

Полетяха заедно. Времето отскочи от пътя им, а Кару и Акива се издигнаха нагоре в спирала, оставяйки сушата и морето далече долу. Островите се отдалечаваха. Небето ги притегли към себе си, както и двете луни, скрити зад облаците, за да не види никой сълзите им и тяхната скръб, които вече принадлежаха на една отминала епоха.

Устни и дъх, криле и танц. Благодарност, облекчение и жадност. И смях. Издишан и вкусен смях. Целуващи се лица, като нито едно кътче не остана пренебрегнато. Мигли, мокри от сълзи, солени целувки устни в устни. Най-сетне устни, меки и жарки - мекото и жарко ядро на вселената - и биегци сърца, но не в синхрон, а ту забавящи, ту ускоряващи своя ритъм според докосването на телата, подобно на разговор, който се състои само от една дума: да.

Това беше. Кару и Акива се бяха вкопчили един в друг и не се отделяха.

Това не беше щастлив край, а щастлива среда - най-сетне, след толкова много трудни начала. Тяхната история щеше да бъде дълга. По-голяма част гцяха сами да напишат, някъде в стихове, някъде с песен, а останалото в проза - гцяха да изпишат цели томове, които да се съхраняват в архивите на още непостроени градове. И независимо от желанието на Кару, нито ред от нея нямаше да бъде скучен.

За което тя щеше да благодари милиони пъти, започвайки от тази нощ.

Полет сред стелещи се мъгли, със сключени една в друга ръце. Един остров насред стотици други. Къща на малкия сърповиден бряг. Акива беше искрен, когато каза на Мелиел, че е още рано да се нарече къща. Навремето си представяше врата, която да захлопнат зад себе си и да оставят целия друг свят отвън, но тук нямаше врата, така че светът приличаше на продължение на самата къща: море и звезди навсякъде.

Тя приличаше по-скоро на павилион: сламен покрив върху пилони, сгушен сред скалите и защитен от тях, с под от мек пясък, а пълзящите по камъните лози служеха за живи зелени стени от двете страни. Толкова беше успял да направи Акива досега. Но имаше маса и столове. Е, бяха издялани от трупи, донесени от течението, но „масата“ беше застлана с покривка, много по-изягцна, отколкото заслужаваше. Сега отгоре й стоеше дървена купа с плодове и красив чайник, заедно с кутия чай и две чаши. Фенерите висяха на две куки, а цялата дължина на прозрачното платно служеше за трета, леко вълнуваща се стена, прозирна като морска мъгла.

Подаръкът на Найтингейл, още неразопакован, заемаше почетно място и когато Акива въведе Кару в дома, който направи за нея - място като съградено от фантазия, толкова съвършено, че тя за миг забрави как се диша и трябваше бързешком да се научи отново -неговото желание вече беше изпълнено.

Върху леглото: завивка, за да се завиват, обща и за двамата. По някое време през нощта те се отпуснаха върху него, лице в лице един с друг в това смаляващо се пространство, със свити колене и ядец помежду си.

И всеки от тях стисна между пръстите по една от двете крехки костици и дръпна.

КРАЙ

БЛАГОДАРНОСТИ

Краят дойде. В това има огромно удовлетворение, малко смут и неописуема тъга, че затварям тази страница от живота си. Трилогията е завършена! Все още ми се вие свят. И още чакам Разгут да покаже и на мен портала. Защото е ясно, че Ерец го има и е истински.

Какво, да не си помислихте, че съм си нафантазирала всичко това?!Честна дума, няма как да подредя по важност благодарностите, които дължа на толкова много хора. Направо ще се пръсна от благодарност към всички тези прекрасни хора:

Читатели! Сърдечна благодарност на всички читатели, които спомогнаха за моя успех и за успеха на Кару още от Създадена от дим и кост и които неизменно бяха с мен през цялото това пътешествие. Благодаря ви, че бяхме заедно, че се вълнувахте и че тръпнехте от очакване. Серийните читатели са най-добрите читатели. Благодаря на безкрайното и забавно обкръжение от фенове за изкуството, настроението и топлотата.

Ето го резултата! Дано ви хареса. Благодаря на екипа на Little, Brown, че огънаха времето и пространството, за да мога да завърша тази книга така, както исках и имах нужда да го направя, като в същото време осигуриха навременното й издаване. Отдън душа благодаря за подкрепата. На Алвина Линг за безценната редакторска помощ и ентусиазма й на критик, които бяха като гориво за мен, точно когато най-много се нуждаех от него. Както и на Бетани Страут, Лиза Миролда, Мелъни Чанг, Фей Бай, Андрю Смит, Виктория Стейпълтън, Ан Дай, Нели Курцман, Тина Макинтайър, Ейдриън Палейшьс, Джулия Коста, Ейми Хабейб, Кристин Дилейни, Нина Помбо, Джоана Кремер, Анди Бол, Кристин Ма, Ребека Уестъл, Рене Гелман, Трейси Шоу и Меган Тингли: най-дълбоки благодарности, че сте създали такъв изключителен издателски дом.