Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Това може и да бяха серафими, но с това се изчерпваха приликите помежду им, а в съзнанието на Мелиел тяхната мистериозна царица - Скараб? - започваше да придобива ужасяваща форма.

Ловува ловува ловува.

Какво ли ловува?

ПРИШЕСТВИЕТО + 6 часа

9. Приземяване

В 15,12 ч. по Гринуич, наблюдавани от цял свят, ангелите се приземиха. Имаше период от няколко часа, когато небесната траектория на техния полет се виеше на запад от Самарканд, над Каспийско море и Азърбайджан и посоката за всички все още беше пълна загадка. Пътят им продължи на запад през Турция и чак когато ангелите пресякоха 36-я меридиан, без да завият на юг, Светите земи отпаднаха от сметката. После всички залози бяха за Ватикана и парите не отидоха напразно.

Поддържайки строя, в който бяха летели - двайсет съвършено оформени блока с по петдесет ангела във всеки, - посетителите кацнаха на огромния полукръгъл площад пред базиликата „Св. Петър“ в Рим.

Научните работници, дипломантите и стажантите, събрани в сутерена на НПМ във Вашингтон, наблюдаваха телевизионния екран в пълно мълчание, докато облеченият в барокови одежди, подобаващи на титлата му - Негово светейшество, Епископ на Рим, Наместник на Исус Христос, Приемник на княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, Патриарх на запада, Примас на Италия, Архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града-държава Ватикана, Роб на робите на Бога - папа пристъпваше напред, за да приветства своите величествени гости.

С приближаването му в първите и централни фаланги настъпи раздвижване. Трудно беше да се видят подробности. Камерите предаваха от въздуха, прикачени към хеликоптери, и от тази височина ангелите приличаха на жива дантела от пламък и бяла коприна. Прелест. Сега един от тях пристъпи напред - изглежда, носеше окичен с пера сребърен шлем, - а всички останали с едно плавно движение паднаха на едно коляно.

Папата приближи с треперливи крачки и вдигната за благословия ръка, а предводителят на ангелите склони глава в лек поклон. Двамата застанаха лице в лице. По всичко личеше, че разговарят.

- Мигар... папата току-що се превърна в говорител на човечеството? - обади се стъписан един зоолог.

- Че какво може да се обърка? - отвърна някакъв замаян антрополог.

Колегите на Елиза бяха организирали импровизиран медиен център, като събраха няколко телевизора и компютри в една празна и отдалечена лекционна зала. През изминалите няколко часа техните коментари претърпяха рязък обрат: от предположенията, че всичко това е нагласено, те преминаха в една доста по-тревожна плоскост... Ако е истина, как е възможно да бъде истина и какво означава... как да си го обясним, че да има някакъв смисъл?

Колкото до телевизионните коментари, всички до един бяха абсурдни. В тях се правеха словесни еквилибристики с някакъв библейски жаргон, сякаш нямаше да има утре - което, хей, можеше и да не е точно така! Та-да-да-дам!

Апокалипсис. Армагедон. Възнесение.

Морган Тот - онзи с пухкавите устни, въплътеното възмездие на Елиза - използваше обаче съвсем различен речник.

- Това трябва да се третира като извънземна инвазия - заяви той. - По този въпрос си има протоколна процедура.

Протоколна процедура. Елиза знаеше отлично точно за какво намеква той.

- Това на тълпата ще u дойде направо супер - отбеляза със смях Ивон Чен, микробиолог. -

Идва Второто пришествие! Качвайте се на самолетите!

Морган изпъшка, демонстрирайки преувеличена търпимост.

- Да - отвърна той с непоносима снизходителност. - Каквото и да е това, ще ми се да има един самолет между него и мен. Аз ли съм единственият невидиотен на тая планета?!

- Така е, Морган Тот, ти си - изписка Гейбриъл. - Ще станеш ли нашият небесен цар?

- С удоволствие - отвърна Морган, направи престорен поклон и отметна изкусно оформения си дълъг бретон, докато се изнасяше нагоре по стълбите. Той беше дребно създание с красиво лице, увенчало кльощавите му провиснали рамене и вратлето, дебело колкото кутрето на Близа. Колкото до пухкавите устни, те постоянно бяха извити в престорена мазна усмивка. Всеки път щом ги видеше, Близа изпитваше неудържим порив да подхвърли нещо в тях. Монети. Желирани бонбони.

Юмруци.

И двамата бяха докторанти в лабораторията на проф. Анудж Чодри, и двамата бяха спечелили престижна стипендия за научна работа с един от световноизвестните еволюционни биолози, но още от първия ден Близа беше обзета от такава силна неприязън към това самодоволно бледолико човече, та чак й се повдигаше. Той направо се изсмя, когато тя му каза името на жалкия обществен университет, от който идваше, преструвайки се нагло, че го е приел за някаква шега. А това бе едва началото. Известно й беше, че според него тя не е спечелила честно мястото си тук и че сигурно става дума за положителна дискриминация^, ако не и за нещо по-лошо. Понякога, случеше ли се проф. Чодри да се засмее на нейна шега, или пък да се наведе през рамото й да види някакви резултати, по самодоволната усмивчица на Морган можеше да се досети какви отвратителни догадки му минават през ума и това направо я вбесяваше. Подозренията му я мърсяха - както нея, така и проф. Чодри, който освен почтен и женен мъж, беше на възраст, на която можеше да й е баща. Близа беше свикнала да я смятат за втора ръка човек заради черната кожа и защото е жена, но досега никой не се беше отнасял толкова долно с нея като Морган. Направо й се искаше здравата да го раздруса и точно това беше най-лошото. Защото, независимо от всичко преживяно, Близа беше кротък човек и обзелата я ярост сама по себе си я вбесяваше - вбесяваше се, че Морган е способен да я преобрази, да я огъне като медна жица единствено със силата на невъзможната си природа.