Сънища за богове и чудовища

• Предыдущая
• 21/171
• Следующая

Но това чак по-късно. В началото беше неговото изявление и последвалата тутакси реакция по цял свят: истинска паника.

- Синове и дъщери на единосъщия истински бог - започна той... но го каза на латински, затова много малко хора схванаха думите му още в самото начало. Навсякъде по земното кълбо милиарди хора, сипещи молитви, проклятия и въпроси, зададени на най-различни езици, се опитваха да се доберат до превода на посланието.

Какво казва той???

Докато разпространят по цял свят преведеното послание на ангела, по-голяма част от човечеството можеше да съди за неговото съдържание само по реакцията на папата.

А тя не беше никак утешителна.

Понтифексът пребледня. После залитна назад. По едно време се опита да каже нещо, но ангелът безцеремонно го прекъсна.

Та ето какво беше посланието към човечеството:

Синове и дъщери на единосъщия истински бог, мина цяла вечност, откакто за последно бяхме сред вас, макар никога да не сте оставали встрани от нашия взор. Дълги векове водим война, останала скрита за човечеството. Дълго време ви защитавахме с тяло и душа, предпазвайки ви дори от познанието за заплахата, която тегне над вас. За врага, който ви жадува. Далеч от вашите земи се водиха велики битки. Лееше се кръв, плътта беше разкъсвана. Но откакто безбожието и злото се вселиха сред вас, мощта на врага нарасна. И ето че дойде денят, в който неговата сила се изравни с нашата и скоро ще я надмине. Вече не можем да ви държим в неведение за Сянката. Вече не можем да ви защитаваме без ваша помощ. - Ангелът си пое дълбоко дъх и направи дълга пауза, преди да завърши тягостно. -Зверовете... идват за вас.

*

Така започна комедията.

ПРИШЕСТВИЕТО +12 часа

11. Различни породи мълчание

Акива издържа стоически. Току-що изреченото от него сякаш увисна във въздуха. В мълчанието, последвало думите, реши той, се усещаше сгъстено напрежение като по пътя на ято буревестници - сякаш целият въздух е всмукан към настъпващия катаклизъм. Около него в Киринските пещери със смръщени лица стояха в боен ред двеста деветдесет и шест от извънбрачните - единствените оцелели от легиона с копелетата на императора, към които току-що беше отправил своето нечувано предложение.

Напрежението растеше; плътността на въздуха сякаш минаваше отвъд всички природни закони на тази голяма надморска височина. И тогава...

Смях. Притеснен и пропит с недоверие.

- Значи занапред ще спим гръб о гръб, звяр-серафим-звяр-серафим, така ли? - обади се Ксатанаил, един от многото полубратя на Акива, когото не познаваше много добре.

Бичът за зверовете не се славеше като голям шегаджия, но това определено си беше шега. Враговете идваха да търсят укритие при тях?! Щяха да се присъединят към тях?!

- И ще си решим едни на други косите преди лягане, а? - добави Сорат.

- По-скоро ще им пощим въшките. - Това пак беше Ксатанаил, пак със смях.

Акива усети като остра физическа болка спомена как Мадригал спи до него и шегата не му се стори никак забавна. Изобщо не беше смешна тук, сред кънтящите пещери на нейното зверски изклано племе; при по-внимателно взиране все още можеха да се различат засъхналите кървави следи от влачените по пода тела. Какво ли ще е за Кару да види тези доказателства? Дали помнеше ясно деня, в който е осиротяла? Когато е осиротяла за първи път, напомни си той. Второто й осиротяване беше много по-скорошно, и то по негова вина.

- Мисля, че ще е най-добре - проговори той, - ако останем отделно едни от други.

Смеховете утихнаха и постепенно секнаха. Сега всички погледи бяха вперени в него, а по

лицата беше застинала някаква смесица от весело учудване и нарастващ гняв, като не можеше да се разбере кое надделява. Обаче нито едното, нито другото беше задоволителен резултат. Сега Акива трябваше да ги поведе в съвсем различна посока: да приемат, макар и неохотно, онова, което каза.

Точно в този момент обаче това изглеждаше малко вероятно. Засега беше оставил химерите в една високопланинска клисура, докато дойде време да се върне и да ги отведе на по-безопасно място. Първата му грижа бе да осигури убежище за Кару - но също и на останалите. Едва ли втори път ще има такъв шанс. Не успее ли сега да убеди братята и сестрите си, значи пропадаше и мечтата.

- Вие решавате - каза. - Може да откажете. Отказахме да служим на Империята. Предпочетохме сами да изберем своята битка, ето защо вече сами можем да избираме и съюзниците си. Няма спор, че разбихме химерите. Малкото оцелели са вече врагове от една приключила война. Сега пред нас стои нова заплаха и тя не застрашава само нас, въпреки че ние сме първата цел, а цял Ерец: чака ни нова епоха на тирания, в сравнение с която управлението на баща ни ще е като погалване с перце. Трябва да спрем Яил. Това е най-важното.

- За тая работа зверовете не ни трябват - изстъпи се напред Елион. За разлика от Ксатанаил, Акива познаваше добре Елион и изпитваше уважение към него. Той беше сред най-възрастните оцелели от копелетата, но въпреки това не беше много стар - косата му едва-едва се прошарваше. Отличаваше се с трезва мисъл и винаги отрано планираше всичко; не се поддаваше

на емоцията на мига, нито допускаше ненужно насилие.

- Така ли? - извърна се към него Акива. - Доминионът наброява пет хиляди, а Яил е вече император, което ще рече, че командва и Втори легион.

- И колко са сега зверовете?

- Броят на химерите - отвърна Акива - в момента е осемдесет и седем.

- Осемдесет и седем - изсмя се Елион. В смеха му нямаше презрение, по-скоро тъга. - Само толкова? И как ще ни помогнат тогава?

• Предыдущая
• 21/171
• Следующая