Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Но иначе надеждата на Зири беше съвсем скромна. Той искаше пак да лети, да се отърве от това омразно тяло и пълната с остри зъби уста, с тези лапи с извити нокти.

Ако някога изобщо бъде обикнат, помисли си горчиво, ще е хубаво да може да я докосва, без да я разкървавява.

14. Най-дългите пет минути в историята

Лираз се чувстваше... виновна.

А това не беше любимото й усещане. Любимото й усещане беше отсъствието на чувства, всичко останало й причиняваше смут. Ето сега например изпитваше гняв към източника на своята вина и макар да си даваше сметка, че това е неуместна емоционална реакция, изглежда, не беше способна да стане нечувствителна. Гневеше се и загцото знаеше, че скоро ще се наложи да направи нещо, за да ... уталожи вината си.

Мамка му.

Всичко това заради онова човешко създание с проклетите умоляващи очи, което неудържимо зъзнеше. И откъде му хрумна да моли да го стопли - че и момичето му, - сякаш те са нейна отговорност. Каква работа имаха изобщо тук, тръгнали на поход със зверовете?! Нито това беше техният свят, нито те бяха неин проблем. Вината й беше абсолютно безсмислена, но -о! - ставаше все по-зле.

Ставаше още по-безсмислена.

Лираз се гневеше и на химерите, но не поради някаква разумна причина. Те по някакво чудо още не бяха насочили хамсите си срещу нея. Откакто лагеруваха тук, нито веднъж не почувства свредела на тяхната магия да си пробива път през тялото й. И точно поради тази причина беше гневна. Защото не й даваха повод да се ядоса.

Чувствата. Бяха. Безсмислени.

Побързай, Акива, обърна се мислено тя към нощното небе, сякаш брат й можеше да я спаси от самата нея. Едва ли. Той самият представляваше някаква развалина от чувства и това беше още една причина да беснее. Кару го докара дотам. Лираз си представяше как пръстите й се стягат около гърлото на момичето. Не. Ще усуче като въже нелепата й коса и ще я удуши с нея.

Само дето, естествено, нямаше да го направи.

Ще даде още пет минути на Акива да се яви и ако и след това още го няма, ще го стори. Не да удуши Кару. Другото. Онова, което се налагаше да направи, за да сложи край на тая абсурдна спирала от чувства.

Пет минути.

Това вече бяха третите поред пет минути. И всеки от тези „пет минути“ приличаха по-скоро на петнайсет.

Най-накрая, тежко-тежко, Лираз повлече крака, проклинайки мислено Акива при всяка стъпка. Даде му най-дългите пет минути в историята, а той все още не идваше да сложи край на всичко това. Ндлият лагер беше потънал в сън, с изключение на грифона, който дежуреше на високото. Едва ли от такова разстояние можеше да разбере какво става.

Вълка се беше върнал от разузнавателната си обиколка още преди половин час и се беше прислонил край един от огньовете - за щастие един от най-отдалечените. Очите му бяха затворени. Всички бяха със затворени очи. Поне доколкото Лираз можеше да прецени, май нямаше будни.

Никой не би могъл изобщо да разбере за постъпката й.

Придвижваше се безшумно, бавно и крадешком. Стигна до търсената... купчина зверове... и известно време я наблюдаваше с отвращение, после пристъпи по-наблизо. Огънят представляваше жалка гледка и почти не излъчваше топлина. Забеляза и двамата човеци, заспали преплетени един в друг като близнаци в майчината утроба. Ембриони, помисли си тя. Жалка работа. Дълго се взира в тях. Зъзнеха.

Огледа се още веднъж, бързешком.

После коленичи край тях и разпери кри ле. Едно от основните умения на серафимите беше да контролират силата на пламъците в огнените си криле. Достатъчно бе просто да си го помислят и жегата се усилваше. Само след секунди топлината се разпростря над цялото сборище, но беше нужно известно време, отбеляза Лираз, докато тракането на зъби утихне. Самата тя не знаеше що е студ. Обаче по всичко личеше, че трябва да е нещо неприятно. Слабаци, помисли си тя, все така впила поглед в човеците, но ето че една друга дума взе да се прокрадва в мислите й, да се съпротивлява срещу първата. Неустрашими.

Спяха, допрели лица.

Лираз не можеше да се откъсне от тази гледка. Тя никога не бе изпитвала подобна близост с друга жива душа. Майка й? Може би. Но не си го спомняше. Усещаше, че нещо в тази гледка я кара да се разплаче и точно заради това, помисли си, би трябвало да я намрази, както и тях самите. Въпреки това не изпитваше омраза. Зачуди се защо, докато едновременно ги наблюдаваше и топлеше; мина известно време, преди да вдигне очи и да се огледа. Питаше се и друго нещо: дали Акива и Кару са изпитали... това? Тази неустрашима близост. Но къде всъщност беше Кару? Ето я Исса, жената ная, както изглежда спокойно заспала, но за огромна почуда на Лираз Кару не беше сред спящите.

Тогава къде може да е?

Сърцето й взе да блъска и тя разбра. Звездни богове. Как е възможно да съм била толкова непредпазлива? Обзета от ужас - а ужасът събуди гнева й, - Лираз вдигна глава, огледа се и ето я, точно над нея, Кару, кацнала върху скалистото било - от колко време ли стои там? - с притиснати към гърдите колене и плътно обвити около тях ръце. Будна? О, да. И премръзнала, очевидно. Наблюдаваше.

Заинтригувана.

В мига, в който очите им се срещнаха, Кару наклони глава на една страна с изненадващо птиче движение. Не се усмихваше, но от погледа й струеше неприкрита топлина, която сякаш докосна Лираз.

Прищя й се да я върне върху острието на стрела.

А после, просто ей така, Кару завря лице между коленете и се приготви да спи. Лираз не знаеше какво да прави, след като я бяха разкрили. Дали да избяга? Или пък да изпепели всички?