Сънища за богове и чудовища

Оглавление

15. Познатият ужас

Е лиза не заспа в нощта на Пришествието. Усещаше как сънят е кацнал на рамото й и знаеше добре какво ще последва, ако се унесе, но не това беше главната причина. Никой друг не спеше. Светът сякаш го въртяха на бавен огън и навсякъде хвърчаха искри на лудост. Веднага след декларацията на ангелите новините заприличаха на филм на ужасите, съставени главно от масови бунтове и насилие на сектанти. Нощни бдения на последователи на Култа на Възнесението; масови покръствания, повсеместни грабежи и самоубийства и - о, по дяволите -жертвоприношения на животни. Имаше, естествено, и продължили цяла нощ тематични купони Армагедон; пияни студенти в костюми на демони пикаеха от ръба на покривите; жени предлагаха телата си, за да родят ангелчета.

Предвидимата човешка идиотщина.

Имаше екстаз и лудост, и отчаяни призиви за проява на здрав разум; имаше пожари, толкова много пожари. Безумие, трепет, злорадство, паника, шум. НПМ се намираше в националния парк Нешьнъл Мол, Вашингтон и пред него имаше върволица от хиляди, тръгнали към Белия дом, обединени не толкова от някакво послание към президента, колкото от желанието да станат част от нещо в тази паметна нощ. Какво ли нямаше там! Едни носеха свещи, други мегафони; неколцина бяха окичени с корона от тръни и мъкнеха огромни кръстове, а в коланите на не един и двама бяха затъкнати пистолети.

Елиза не излезе на улицата.

Не се прибра и у дома, защото се страхуваше, че там може да я чака някой. Щом като семейството й имаше телефонния номер, значи със сигурност знаеха и къде живее. Също и къде работи, но в музея поне имаше охрана. Охраната беше надеждна.

- Аз ще остана тук - каза тя на Гейбриъл. - Налага се да наваксам с работата. - Това не беше пълна лъжа. Трябваше да вземе ДНК проба от няколко вида пеперуди, заети от харвардския Музей по сравнителна зоология. Часовникът, отчитащ времето до предаването на нейната дисертация, цъкаше, но тя не вярваше някой да я укори, че си е взела почивен ден при дадените обстоятелства. Запита се дали изобщо някой по света е свършил каквато и да е работа този ден -с изключение на Морган Тот, разбира се. След като чу посланието на ангела, той се изнесе с гордо вирната глава и прекара остатъка от следобеда в лабораторията, сякаш чрез собственото си хладнокръвие доказваше що за глупаци са останалите близо седем милиарда човеци, населяващи планетата.

Най-накрая обаче, за огромно облекчение на Елиза, той също си тръгна и сега лабораторията беше изцяло на нейно разположение. Тя се заключи вътре, изрита обувките си и се опита да си събере мислите.

Какво означаваше това? Какво означаваше всичко това?

Усещаше в основата на черепа си някакво барабанене, нещо като затворена в клетка паника и начален пристъп на главоболие. Нагълта няколко хапчета тиленол и се сви на дивана с лаптопа, за да изгледа пак изявлението. Само при вида на ангела, още преди да е проговорил и от устата му да са се посипали влажни фъфлещи думи, кожата й отново настръхна. Не че можеше да види устата му, докато говори. Защо е този шлем? Толкова нелепо стоеше. Почти цялото лице се виждаше, само средната част беше разполовена и гледката шокираше, особено като се добави фактът, че очите му не бяха извор на сърдечност. Те бяха изумително сини, безизразни и жестоки.

Пък и начинът, по който стоеше - леко прегърбен, променяйки от време на време центъра на тежестта, сякаш намества товар на гърба си, макар там да нямаше нищо.

Или пък имаше?

Поне тя нищо не виждаше. Елиза усили звука. Ето го отново този шепот. Изпълваше паузите между думите на ангела, но тя не можеше да улови смисъла, а само зловещия, шумолящ като хартия звук. Откъде идваше?

Изгледа цялото изявление няколко пъти, заслушана в латинския, без да обръща внимание на превода; просто се взираше в ангела, опитвайки да вникне какво точно в тези несвързани помежду си подробности не е наред. През цялото време усещаше, че истински важното в неговото послание й убягва.

CNN най-напред пуснаха посланието със субтитри и когато Елиза ги прочете за първи път, по тялото й плъзна мраз, превзе я цялата и я превърна в лед.

... Врагът, който ви жадува... разкъсана плът... Сянката... Зверовете.

Сега пак се насили да пусне субтитрираната версия, несъзнателно галейки малкия белег под ключицата си. Вече нямаше пейсмейкър. Махнаха го, когато стана на шестнайсет - не защото ужасът беше стихнал; просто тялото й вече беше достатъчно укрепнало, за да го понесе.

Зверовете идват за вас.

Ледът плъзна от вътрешностите към кожата й. Тръпки на ужас. Зверовете идват. Този ужас й беше познат.

Защото това беше нейният сън.

16. Колко струват обещанията

Киринските пещери.

Днес двете войски щяха да се срещнат. Воини, които се мразеха едни други; които не се бяха поглеждали другояче, освен с порив - и намерение - да убиват и които, поне в по-голямата си част, нито веднъж не бяха опитали да преодолеят този порив. Химерите имаха незначително предимство. Присъствието на Акива и Лираз им помагаше да упражняват волята си да не убиват и досега то им се удаваше.

Извънбрачните още не бяха се пробвали, но Акива вярваше, че неговите братя и сестри ще удържат на обещанието си да не нападат първи. Макар че Киринските пещери и планината, където се намираха, бяха още далече, той ясно си представяше двеста деветдесет и шест стиснати челюсти на воини, които се борят с инстинктите си и наученото по време на военните тренировки, започващи едва ли не със самото им раждане.