Выбери любимый жанр
Оценить:

Сънища за богове и чудовища


Оглавление


35

Докато той се е реел в своята магическа забрава, едва способен да върже и едно смислено изречение, Вълка се е възползвал от случая и привидно е овладял положението, успявайки да спечели дори благоговението на Лираз. Кой знае пък Кару какво изпитва към него в този момент! Акива я проследи с поглед, докато се изгуби из скалните коридори, повела армията си, рамо до рамо с Белия вълк - поразителна двойка бяха двамата, - а на него не му оставаше нищо друго, освен да се изсмее. Този смях се посипа като счупено стъкло в гърдите му. Съвършено, помисли си той. Съвършеният шамар от... какво? От съдбата, от звездните богове? От слепия случай?

- Какво? - обади се Лираз. - Защо се смееш?

- Защото животът е същинско копеле - беше единственото, което успя да каже.

- Е, в такъв случай ние с него си пасваме напълно - гласеше глухият отговор на сестра му.

19. Ловът


Освобождаването на магията се почувства в цял Ерец. Този път не се надигна Вятър, който да го предизвести, нито звук или вълнение, ето защо почти всеки, който го усети - а всички го усетиха, - си помисли, че това е само и единствено неговото собствено отчаяние. Вълната на това първично чувство беше толкова могъща, че за момент погълна всички останали емоции и ги замести, завладявайки всяко мислещо създание - всяко чувстващо създание - с усещането, че това е краят.

Преминаването й беше бързо и мрачно; тя прекоси сушата, небосвода и морето и всичко живо й беше подвластно, нито едно вещество или минерал не беше способно да й препречи пътя.

Много по-бързо, отколкото ако се носеше върху кри ле, тя прелетя през Астре, столицата на Империята на серафимите, и също толкова бързо я отмина. В последвалата тишина нито един жител на империята не свърза появата й с рухването на великата Кула на завоевателя.

Но на мястото, където доскоро се издигаше кулата, в огромния й и усукан метален скелет -единственото останало от нея - стояха петима ангели, които виждаха общото между двете събития. Те също бяха серафими, но не и поданици на Империята. Идваха отдалече да ловуват -ловуват ловуват ловуват - и сега едновременно, също като стрелката на компас, задвижена от някакъв магнит, се обърнаха на юг и на изток. Всепоглъщащото отчаяние беше грях и насилие -те знаеха, че то не идва от тях. Всеки от петимата стихна за колкото време беше необходимо да измери дълбините на поразяващата му сила, после се отърси от него. Още един досег с непознатия маг, който дърпаше конците на света.

„Бичът за зверовете“, така чуха да го наричат с дрезгав полушепот-мълва из този мерзък град. Убиец и предател, унищожител на химерите, копеле и отцеубиец. Той беше сторил това.

Сега очите на петимата сте лиани с цвят на огън бяха извърнати по посока на далечните Аделфийски планини.

А Скараб, тяхната царица, разпери кри ле и с неудържима ярост изсъска през зъбите си със заострени краища: „На лов“.

20. Покривало


Над Далечните острови цареше нощ и новопоявилата се синина в небето щеше да остане незабелязана чак до сутринта. Не беше като останалите. Всъщност скоро погълна другите -всички потънаха в тъмните й владения. Простираше се от хоризонт до хоризонт, по-наситена на цвят и от индиго, черна почти колкото самото нощно небе. Това обаче беше повече от цвят. То беше като покривало, като вакуум. То беше като вдлъбване и деформация. Аидолен с танцуващите очи беше казала, че небето е уморено и го боли. Но тя омаловажаваше въпроса.

Небето се продънваше. На буревестниците не им трябваше да го видят причерняло. Те го усещаха.

И започнаха да пищят.

Киринските пещери не приличаха толкова на планинско поселище, колкото на поредица от обиталища, свързани в мрежа от скални проходи, излизащи като лъчи от общата пещера. Благодарение на природните стихии, времето и работната ръка, мястото беше придобило едновременно суров и заоблен вид, беше създадено без никакъв план и затова неправдоподобно. Истинско чудо. Като цяло създаваше впечатлението за чудодеен геоложки катаклизъм, но истината беше, че този чудодеен геоложки катаклизъм беше сътворен в течение на стотици години от поколения кирини, водени от едно просто естетическо правило: „ръцете на Нитид“. Те бяха оръдията на труда на богинята и техният дълг, както го схващаха, бе не да открояват или възвеличават себе си, а да подражават - както беше всъщност - на нейния стил.

Едва ли имаше детайл, на който да му личи, че е „направен“. Никъде не се виждаха ъгли и дори стълбите можеха да се приемат за естествено природно творение - несиметрични и несъвършени.

Тъмно беше, но не до непрогледен мрак. Единствените допустими източници на светлина бяха слънцето и луната, усилени чрез система от скрити огледала от хематит^ и лещи от планински кристал. Освен това никога не беше съвсем тихо. Сложната система от коридори пропускаше вятъра през себе си, като осигуряваше пресен въздух и създаваше постоянен зловещ и всепроникващ звук, който отчасти напомняше за бурна нощ отчасти - за песента на кит.

Докато се скиташе из тях, в Кару постоянно прииждаха стари и нови усещания, сякаш се сливаха две буйни реки: спомените на Мадригал и възхитата на Кару, които се смесваха на всяка крачка. Още с влизането в голямата централна пещера, тя на мига си я спомни и остана без дъх при вида й, закова се на място, отметна глава и впи поглед в тавана.

Спомняше си размаха на киринските криле над главата си, провикванията, смеховете и музиката; суматохата по време на празненствата и обикновения ход на всекидневния живот. Научи се лети тъкмо в тази пещера.

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор