Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Защото, естествено, ама, разбира се, това беше Акива. Музиката на вятъра беше заглушила стъпките му. Стоеше на по-малко от десет крачки и при цялото си умение да прикрива внезапно връхлетелите го чувства, това не беше успял да скрие.

Застинал в спазъм на недоумение, по бузите му избиваше руменина. Даже, Кару беше сигурна в това, си пое рязко дъх. За стоика Акива тези незабележими признаци се равняваха на залитане след силна плесница.

Кару се дръпна от Вълка, но нямаше как да заличи гледката, която представляваха те двамата преди малко. Тя също усети да я залива вълна от чувства при вида на Акива, но се съмняваше, че той ги е разчел правилно в нейния смях, в изчервяването й, а сега - за да се влошат още повече нещата - се намеси и някаква гузност, че са били разкрити, сякаш я бяха уличили в предателство.

Да се залива от смях поруменяла заедно с Белия вълк? Поне в неговите очи това си беше истинско предателство.

Акива. Поривът да хвръкне към него доби своя собствена гравитация, но само сърцето й

шавна. Краката й бяха като враснали в земята, натежали от вина.

Акива заговори, студено и бързо.

- Избрахме представителен съвет. Сигурно и вие сте го направили. - Той замълча и изражението му стана пълна противоположност на това на Вълка. Колкото повече стоеше и ги гледаше, толкова по-бързо го напускаше човечността и сега беше същият като при първата им среща с Кару в Маракеш: с мъртва душа. - Готови сме и чакаме.

Каквито и да ги вършите вие двамата с Белия вълк, засрамени в светлината на факлата.

После се врътна на пети и изчезна още преди да успеят да му отговорят.

- Чакай! - извика подире му Кару, но гласът й беше съвсем слаб, а дори да го чу през песента на вятъра, той не се обърна.

Можехме да му кажем, помисли си тя. Можехме да му кажем истината. Но възможността вече беше пропусната, а от него не беше останала и следа. В продължение на една дълга секунда тя не успя да си поеме дъх, а когато най-после й се отдаде, положи усилие да го направи с мярка, нормално.

- Съжалявам - обади се Зири.

- За какво? - отвърна тя със зле изиграно безгрижие, сякаш той не беше схванал какво стана. Но той, разбира се, видя и разбра всичко.

- Съжалявам, че няма как да е другояче. За теб. - За нея и Акива. Кару разбра какво има предвид, пък и той - милият Зири - беше напълно откровен. Лицето на Вълка беше озарено от съчувствие.

- Може и да стане различно - отвърна тя, донякъде и за свое собствено учудване; на мястото на вината и безмълвното страдание се появи решимост. Бримстоун вярваше в това, също и Акива, а... най-безумно щастие в своите два живота беше изпитвала тогава, когато и тя го вярваше. -Всичко може да бъде другояче - каза тя на Зири. И то не само за нея и Акива. - За всички нас -продължи, връщайки усмивката си. - В това е целият смисъл.

24. Предизвестие за Апокалипсис

Няколко часа по-късно Кару изобщо забрави какво е да се усмихваш.

Всичко можеше да бъде по-различно, със сигурност. Но първо трябваше да се избият всички ангели и вероятно завинаги да се обърка ходът на човешката цивилизация. А, да - и въпреки това да загубят. Възможно беше всички да загинат. Какво толкова.

Не може да се каже, че беше точно изненада. Не като някой да беше нарекъл тази среща „мирен съвет“.

Но тя определено беше достойна за учебниците по история, по това нямаше спор. Високо в Аделфийските планини, които винаги са стояли като основен природен бастион между Империята и свободните земи, представители на двете бунтовнически армии се срещнаха лице в лице. Серафими и химери, извънбрачни и ревенанти. Бича за зверовете и Белия вълк, днес вече не врагове, а съюзници.

Всичко вървеше толкова добре, колкото и трябваше да се очаква.

- Аз съм за решителни действия. - Това беше Елион, братът, заел мястото на Хазаел до Акива. Той и още двама - Бриатос и Орит - представляваха извънбрачните, заедно с Акива и Лираз. Тиаго и Кару бяха придружени от Тен и Лиссет.

- А решителни действия са...? - попита Вълка.

Отговорът на Елион прозвуча така, сякаш това беше очевидно.

- Затваряме порталите. Нека хората да се оправят с Яил.

Какво?!

Не това очакваше Кару.

- Не - избъбри тя, макар да не беше нейна работа да отговаря.

Лираз се възпротиви в същия момент и думите на двете се сблъскаха във въздуха. Не. Разположени в двата противоположни края на масата, те кръстосаха погледи - очите на Лираз присвити, Кару внимаваше да изглежда неутрална.

Не, те нямаше да затворят порталите между двата свята, хващайки в капан Яил и неговите хиляда воини от Доминиона от другата страна, та хората да се „оправят“ с тях. По този въпрос бяха на едно мнение, макар и поради различни причини.

- Аз ще се разправям с Яил - каза Лираз. Изрече го тихо, почти беззвучно. Прозвуча сякаш лишено от категоричност, но и неоспоримо като отдавна наложен факт. - Каквото и друго да става, това е сигурно.

Лираз беше водена от жаждата за отмъщение и Кару не можеше да я вини за това. Тя беше видяла мъртвото тяло на Хазаел, поко сената от скръб Лираз, както и Акива до нея, също толкова съсипан. Тази гледка сякаш я изтърбуши, макар в момента самата тя да се намираше на дъното на кладенец от черна мъка. И тя искаше Яил мъртъв, но не това беше единствената й грижа.

- Не можем да оставим това на хората - каза тя. - Яил е наша грижа.

Елион вече имаше готов отговор.

- Ако онова, което ни разказа за хората и техните оръжия, е вярно, тогава за тях ще е лесна работа.

- Така е, но само ако видят в тяхно лице враг - оспори Кару. „Грандиозното шествие“ на Яил беше много хитър ход. „Ще ни почитат като богове“, беше казал Яил на Акива и Кару не се съмняваше в това. Ето защо продължи, обърната към Елион. - Представи си твоите звездни богове да се спуснат от небето и да застанат пред теб, от плът и кръв. Как точно ще се „оправии?с тях тогава?